Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Сутрин копаех, четях или пишех, а след това обикновено повторно се изкъпвах в езерото, поставяйки си за цел да доплувам до едно от заливчетата, и тъй отмивах от себе си праха от труда или умората от умствените си занимания, подир което следобедът ми бе напълно свободен. Всеки ден-два отивах в града да чуя нещо от клюките, които непрестанно се носят там, прескачайки било от уста на уста, било от вестник на вестник, и които, поети в незначителни дози, действат не по-малко освежаващо от шепота на листата или квакането на жабите. Тъй както ходех из гората, за да наблюдавам птиците и катеричките, ходех и в града, за да наблюдавам хората, и вместо шумоленето на вятъра по боровите иглички слушах трополенето на колите. Ако в крайречните ливади откъм едната страна на къщата ми живееше колония мускусни плъхове, то в срещуположната посока, оттатък горичката от брястове и чинари, имаше град с припрени жители — тъй любопитни по отношение на мен, както ако бяха прерийни кучета, всеки един застанал пред отвора на бърлогата си или хукнал към съседите да клюкарства. Ходех често там, за да изучавам навиците им. Градът ми изглеждаше като огромен отдел за новини. В единия му край — също както навремето в „Рединг & С-ие“ 231 231 Книжарница в Бостън — Б.пр. на Стейт Стрийт — продаваха ядки, стафиди, сол, брашно, зеленчуци, та да покриват разходите. Някои хора са тъй ненаситни на първата спомената стока, сиреч новините, и имат тъй здрави храносмилателни органи, че могат по цял ден да стоят на улицата, без да помръднат, пропускайки през себе си клокочещите, шумолящи новини (все едно са бриз или пък живителен етер), неспособни да реагират, безчувствени към болка (иначе би ги боляло от някои вести), с приспана съвест. Нямаше случай да тръгна из града и да не видя сума такива особи, седнали на припек на някоя стълба, превили се напред, ококорили на всички страни очи, в които навремени проблясва похотлива искра, или пък подпрели някой хамбар като същински кариатиди с пъхната в джобовете ръце. Те са по цял ден навън и чуват всичко, което се носи из въздуха. Това са най-грубите мелници, в които клюките се разтрошават и смилат на едро, преди да бъдат изсипани в по-фините домашни мелници. Забелязах, че най-оживените средища на града са бакалницата, кръчмата, пощата и банката — необходима част от инвентара им са звънец, пушка и пожарна помпа, а къщите бяха така построени, че да дават възможност за пълен оглед — една срещу друга, с тревни площи помежду, — та пришълецът не можеше да избегне съпътстващия го навсякъде шпалир от любопитни, придирчиви погледи и всеки миг рискуваше някой мъж, жена или дете да го замери с някакъв предмет. Разбира се, тия, които заемаха първите редици на шпалира, откъдето се виждаше и замеряше най-добре — пък и тях ги виждаха най-добре, — плащаха най-скъпо за местата си; докато малкото на брой и пръснати нарядко жители на предградията — където в шпалира започваха да се появяват големи пролуки и пришълецът можеше да се шмугне зад някоя стена или да свърне по някой черен път и тъй да се измъкне — плащаха съвсем ниска партерна или балконска такса. Навсякъде бяха накачени табели, за да примамват пришълеца: едни блазнеха апетита му, като тия на гостилниците и храноиродавниците, други разпалваха въображението му, въвеждайки го в галантерийни и бижутерски магазини, трети му припомняха необходимостта да се обръсне, обуе и облече, привличайки го в бръснарниците, обущарниците и шивачниците. Не му се разминаваше и още по-ужасната и опасна покана да се отбива по домовете, където по всяко време очакваха гости.

В повечето случаи успешно се отървавах от тия заплахи, било като вървя към целта си смело и без да спирам, тъй както се препоръчва на осъдения да тича под удари с пръчки, било като размишлявам за възвишени неща, подобно на Орфей, който „заглушил гласовете на сирените, свирейки на лирата си, и се спасил, пеейки с все сила в прослава на боговете“ 232 232 Аполоний Родоски, „Аргонавти“, IV, 903 — Б.пр. . А понякога изчезвах най-ненадейно така, че никой не можеше да ме открие; понеже не държах особено на благоприличието, видех ли пролука в оградата, не се колебаех дълго. Дори имах навика да нахлувам в някои домове, където ме посрещаха добре, и след като изслушвах накратко последните новини — какво е загубило давност, какви са изгледите за мир и война, дали дълго ще се запази целостта на света, — тихомълком се измъквах през задната врата и се връщах в гората.