Неволно забелязах различните особености у моите посетители. Обикновено момичетата, момчетата и младите жени се радваха, че са дошли в гората. Гледаха езерото, цветята, беше им приятно. А деловите хора, дори и фермерите, само се удивляваха на моето усамотение, на заниманията ми, на голямото разстояние, което ме отделя от едно или друго — и макар да твърдяха, че от време на време една разходка в гората им идвала добре, бе съвсем ясно, че не е тъй. Безпокойни, заети люде, чието време минава в трупане или поддържане на състояния; свещеници, които говорят за Бог, сякаш това е единствено тяхно право, и не могат да понасят иномислието; лекари, адвоката, плахи домакини, които, щом изляза, надзъртат в долапа и леглото ми — откъде иначе мисис X. ще знае, че чаршафите й са по-чисти от моите; младежи, които са пропуснали младостта си, предпочитайки утъпканите пътища на различните служби — всички тия хора обикновено смятат, че с моя начин на живот няма да прокопсам особено. Да, тук е спънката 212 212 Шекспир, „Хамлет“, III, 1, прев. Валери Петров — Б.пр.
. Старите, както и плахите и несигурните в себе си, без значение от възрастта и пола им, мислят най-вече за болести, злополуки и смърт; животът им се струва пълен с опасности — какви ти опасности, просто не мислиш за тях! — и смятат, че един разумен човек трябва внимателно да си подбере най-закътаното местенце в живота, та и доктор Б. 213 213 Доктор Джозая Бартлет повече от половин век лекувал жителите на Конкорд — Б.пр.
да е наблизо, когато се наложи да го повикат. За такива хора градът е в истинския смисъл на думата съобщност, съдружие за взаимна охрана, и не биха тръгнали дори за боровинки без домашна аптечка. Излиза, че додето човек е жив, винаги съществува ОПАСНОСТ да умре, но при положение че е повече мъртъв, отколкото жив, опасността съответно намалява. Макар че седнал, човек рискува не по-малко, отколкото ако тича. За да приключа с посетителите, ще спомена и самозваните реформатори — възможно най-големите досадници, — които смятаха, че постоянно си пея:
Ето я къщата, която аз построих.
Ето човека, живеещ във къщата, която аз построих. 214 214 По американската детска песничка „Ето я къщата, която Джак си построи“ — Б.пр.
Само че те не знаят продължението на куплета:
Ето ги хората, дето дразнят човека,
живеещ във къщата, която аз построих.
Не че се боях от похитители на кокошки — пилци все едно нямах; боях се от похитителите на хора.
Идваха обаче и по-желани гости: деца, тръгнали за ягоди и боровинки; работници от железниците, облекли чисти ризи и излезли на сутрешна неделна разходка; рибари, ловци, поети, философи — накратко, все честни пилигрими, потърсили свобода в гората и наистина оставили града зад себе си; тях бях готов да ги приветствам с „Добре дошли, англичани! Добре дошли, англичани!“ 215 215 Според легендата индианецът Самъсет посрещнал първите заселници в Плимът, Нова Англия, с възгласа: „Добре дошли, англичани!“ — Б.пр.
, понеже чувствах твърде близки тия отколешни пътешественици.
Междувременно бобовите ми насаждения, чиито лехи достигаха, събрани заедно, дължина седем мили, очакваха с нетърпение мотиката: когато засявах последните, първите вече бяха значително пораснали, тъй че нямаше за кога да протакам. Не знаех какъв е смисълът на тоя упорен и достоен, в умален мащаб херкулесовски труд. Просто заобичах своите бобови лехи, макар да бяха много повече, отколкото ми бяха нужни. Те ме закрепяха за земята, та като Антей поемах от нея сила. Но защо все пак ми трябваше да отглеждам боб? Един Господ знае. Цяло лято се посветих на необичайната дейност да накарам един отрязък от земната повърхност, раждал само очеболец, боровинки, жълт кантарион и какви ли не още вкусни горски плодове и красиви цветя, да дава сега фасул.
Какво мога да науча аз от боба или пък бобът от мен? Аз го обичам, прекопавам го, постоянно го наглеждам — това е всекидневната ми работа. А той ми предоставя великолепна гледка. Моите помощници са росата, дъждовете и естественото плодородие на почвата, макар че в голямата си част тя е бедна и суха. А враговете ми са червеите, студените дни и най-вече мармотите, които до шушка ми изгризаха четвърт акър. Но какво право имам да пропъждам кантариона и другите диви растения и да разравям тая от незапомнени времена тяхна почва? Тъй или иначе скоро оцелелите бобови стръкове ще станат твърде жилави за мармотите и ще се появят нови врагове.
Читать дальше