Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Животинската природа у него преобладаваше. По физическа здравина и издръжливост бе същински брат на боровете и скалите. Веднъж го попитах не се ли чувства понякога уморен, след като е работил цял ден; отвърна ми най-сериозно и откровено: „За Бога, никога през живота си не съм се чувствал уморен.“ Обаче интелектуалната или — както още я наричаме — духовната природа у него спеше като у дете. Бяха го учили по оня невинен и безрезултатен начин, по който католическите свещеници обучават аборигените, та ученикът никога не добива способността да мисли самостоятелно, а привиква само да се доверява и да почита, тъй че детето никога не става зрял човек, а си остава дете. Когато го е създавала, Природата му е отредила силно и издръжливо тяло, като при това изцяло го е укрепила с почтителност и доверчивост, та дните на живота му да достигнат седемдесет години 208 208 Псалми, 90:10 — Б.пр. и той да си остане дете. Държеше се тъй непринудено и естествено, че бе невъзможно да го представиш някому — все едно да запознаваш ближните си с мармот. Човек можеше да се доближи до него само ако го приеме такъв, какъвто е. Помощ от негова страна в това отношение не можеше да се очаква. Хората му плащаха за труда, като по тоя начин му осигуряваха прехраната и облеклото, но той никога не разговаряше с тях. Бе тъй прост и по природа смирен — ако изобщо човек, който не се стреми към нищо, може да бъде наречен така, — че смирението при него не бе откроено качество, пък и сам той не си даваше сметка за него. Превъзхождащите го по ум му се струваха полубогове. Ако му се кажеше, че ей сега ще се появи такъв човек, той решаваше, че подобно величие не може да очаква нищо от него и ще поеме цялата отговорност върху себе си, забравяйки го напълно. Не знаеше що е похвала. Най-много почиташе писателите и проповедниците. Според него те вършеха чудеса. Когато му казах, че самият аз пиша доста, той дълго време смяташе, че просто пиша красиво, понеже и той имаше хубав почерк. Понякога съзирах в снега край пътя умело изписано на френски и с правилно поставено ударение името на родната му енория — по това разбирах, че е минавал оттук. Попитах го дали някога е имал желание да записва мислите си. Отвърна ми, че е чел и писал писма на неграмотни, но никога не се е опитвал да записва мисли — нямало да може, нямало да знае как да започне, това щяло направо да го убие, пък нали на всичкото отгоре трябва да се внимава и с правописа!

Чух, че един изтъкнат учен и реформатор го попитал дали не иска да се промени Светът; той се подсмихнал и без да подозира, че въпросът изобщо някога е бил разискван, отвърнал с канадския си акцент: „Не, и тъй ми харесва.“ Общуването с него би дало много идеи на един философ. Тия, които го виждаха за първи път, го вземаха за пълен безпросветник, но понякога аз откривах у него съвсем непознат човек и се затруднявах да определя дали е мъдрец като Шекспир, или просто е невежа като дете, не знаех какво да съзирам у него — поетическо въображение или глупост. Един познат ми каза, че като го видял да се шляе из града с плътно прилепнало на главата кепе и да си подсвирква, го взел за преоблечен принц.

Единствените му книги бяха един алманах и една сметанка; бе много вещ в смятането, а на алманаха гледаше като на енциклопедия, съдържаща есенцията на човешкото познание — което, разбира се, до голяма степен бе вярно. Обичах да го разпитвам за различни съвременни реформи, които той винаги преценяваше от най-проста и практическа гледна точка. Никога преди не бе чувал за подобни неща. „Може ли без фабрики?“ — питам го. Носел доста добри домашнотъкани и шити дрехи. „Можеш ли да поминуваш без чай и кафе? Страната ни предлага ли други напитки освен вода?“ Накисвал бил във вода иглички от канадска ела — в горещо време това питие било по-добро от водата. А когато го попитах може ли да се оправя без пари, той така добре очерта необходимостта от тях, че стигна най-дълбоките философски размишления върху пораждането на паричната система и произхода на думата pecunia 209 209 Pecunia (лат.) — мари, от pecus — скот — Б.пр. . „Ако имам един вол и искам да си купя игли и конци от магазина — рече ми той, — ще бъде неудобно, че и невъзможно да продам само съответна част от животното.“ Така той можеше да защити всяка институция по-добре от който да било философ, защото — описвайки я, доколкото лично го засягаше — изтъкваше истинската причина за целесъобразността й, без излишни разсъждения дали не е възможна и друга. Когато му цитирах определението на Платон за двуного без перушина и му разправих за оня, който показвал един оскубан петел и го наричал Платоновия човек, той изтъкна, че СТАВИТЕ на петела се огъват назад, а не напред като при хората. Понякога възкликваше: „Само ми дай да приказвам! Кълна се в свети Георги, мога цял ден да не млъкна!“ Веднъж, след като доста време не бях го виждал, попитах го дали това лято не възнамерява да върши нещо друго. „Пази Боже — отвърна ми, — такъв като мене, дето трябва да работи, по-добре хич и да не мисли за друго. Ако, да кажем, копаеш с някого и той вземе, че се разбърза — какво друго ще му мислиш! Нали трябва да си опичаш ума, че може да поникнат плевели.“ Понякога се случваше и той да ме попита как върви работата ми. Един зимен ден в желанието си да го подбудя към друго житейско разрешение, стоящо извън пасторскиге наставления, и към по-висши основания за живот го попитах винаги ли се чувства доволен от себе си. „Доволен ли? — възкликна. — Някои се чувстват доволни от едно, други — от друго. Сигурно има и такива, които си имат всичко и биха се чувствали доволни да седят по цял ден с гръб към огъня и с търбух към масата.“ Каквито и опити да правех, тъй и не успях да го насоча към духовната страна на нещата; най-многото, до което достигаше, бе чисто потребителското отношение — сиреч това, което може да се очаква от едно животно, а всъщност и от повечето хора. Предложех ли му да подобри живота си, отвръщаше ми без сянка от съжаление, че било вече твърде късно. Въпреки това безрезервно вярваше в честността и сходните ней добродетели.