Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Тая сутрин ме посети не някой друг, а един истински Омиров герой, пафлагонец — името му бе тъй поетично и тъй му подхождаше, че искрено ми е жал, задето трябва да го пропусна: канадски дървар, който правел колове и можел да забива по петдесет на ден и чиято последна вечеря се състояла от уловения от кучето му мармот. Чувал бил за Омир и изобщо ако не били книгите, щял да се чуди какво да прави в дъждовно време — макар че през всичките дъждовни периоди, които бе преживял, навярно и една книга не бе прочел докрай. Някакъв свещеник в далечната му родна енория, който поназнайвал гръцки, го научил да чете от Новия завет; и ето сега трябва да му превеждам, докато той държи книгата, как Ахил смъмря Патрокъл заради тъжния му вид: „Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче…“

„Хубаво“ — казва ми той. Под мишницата си стиска голям наръч кори от бял дъб 207 207 Кората на белия дъб е силно затягащо средство — Б.пр. , които тая сутрин е обелил за някакъв болен човек. „Дано не е грях да се върши подобно нещо в неделя“ — опасява се той. За него Омир е велик писател, макар да не знае за какво е писал. Толкова непринуден и естествен човек не се намира лесно. Пороците и болестите, които хвърлят връз света тъй мрачна морална багра, за него сякаш не съществуват. Бе около двадесет и осем годишен. Напуснал Канада и бащиния си дом преди дванадесет години, за да работи в Щатите и да печели пари, с които сетне да си купи ферма — по възможност в родината си. Беше като направен от най-груб материал: здраво, но тромаво и въпреки това грациозно тяло, дебел, почернял от слънцето врат, тъмна гъста коса и безизразни, сънливи сини очи, които навремени просветваха одухотворено. Носеше сиво платнено кепе, мръсно палто в естествения цвят на вълната и ботуши от волска кожа. Много обичаше месо — сече дърва цяло лято на няколко мили от дома ми — и обикновено носеше в кофа обеда си, състоящ се от студено месо, най-често мармотово; понякога ми предлагаше кафе от манерката, която висеше на връвчица от колана му. Появяваше се рано, прекосяваше бобовата ми нива и без да бърза и да припира, точно както правят янките, отиваше да работи. Нямаше никакво намерение да се пресилва. Дори да изкарваше само прехраната си, нямаше да го е грижа. Нерядко, когато кучето му уловеше някой мармот, той скриваше обеда си в храстите и се връщаше миля и половина до жилището си, за да одере и изчисти мармота, и след половинчасов размисъл дали да не го потопи в езерото да се охлажда до вечерта, го оставяше в избата. Обичаше да се отдава на такива разсъждения. Имаше навика, наминавайки сутрин, да възкликва: „Ама колко много гълъби! Да не отиваше целият ми ден за работа, щях да ходя на лов и да си набавям всичкото месо, дето ми е нужно, ей Богу! — гълъби, мармоти, зайци, яребици. За един ден щях да си набавя това, дето ми е нужно за цяла седмица.“

Бе изкусен дървар, владееше занаята си в тънкости. Сечеше дърветата равно и плътно до земята, та филизите, които сетне покарат, да бъдат по-яки и шейните да могат да се плъзгат по пъновете; а вместо да подпира на цяло дърво вързаните с въже наръчи, той го кастреше, додето стане на тънък прът, който сетне можеше да се пречупи с ръка.

Той ме интригуваше със своята кротост, усамотеност, с безметежното си щастие — същински извор на жизнерадост и доволство, искрящи в очите му. Веселото му настроение бе непомрачимо. Ако се случеше да го видя, додето поваля дървета в гората, приветстваше ме с усмивка на неизразимо удовлетворение и поздрав на канадски френски, макар да говореше и английски. А когато наближех, прекъсваше работата си и едва сподавяйки смеха си, лягаше до боровия ствол, който току-що бе повалил, забелваше малко от подкорието, смачкваше го на топче и го задъвкваше, тъй както се смееше и приказваше. Животинската природа тъй напираше в него, че само да се зарадваше на нещо, и започваше да се търкаля по земята от смях. Загледан в дърветата наоколо си, той често възкликваше: „Кълна се в свети Георги! Чудесно се забавлявам, като сека дървета — нищо повече не ми трябва.“ Понякога в свободното си време по цял час се развличаше, като през равни интервали стреляше из гората в своя чест. През зимата палеше по пладне огън, на който затопляше в чайник кафето си; а додето се хранеше, седнал на някой пън, долитаха синигерчета, кацаха по раменете му и кълвяха картоф от дланта му. „Обичам ги тия малки душички“ — казваше ми.