Затова и моята винаги отворена „гостна“, връз чийто килим рядко достигаха слънчевите лъчи, беше боровата гора зад къщи. Лятно време там канех отбрани люде, а безплатен прислужник метеше пода, почистваше праха от мебелите и поддържаше пълен порядък навсякъде.
Дойдеше ли само един гост, той обикновено споделяше скромния ми обед и това, че забърквахме брашнена каша или пък гледахме как питката се надига и препича в пепелта, ни най-малко не пречеше на разговора ни. Дойдеха ли обаче двадесет наведнъж и седнеха ли вкъщи, не се отваряше и дума за обед, сякаш яденето бе изоставен навик, макар че може би имах хляб колкото за двама; спокойно минавахме без храна и това за никого не противоречеше с правилата на гостоприемството, напротив, схващаше се като най-уместна и мила проява. Отмаляването и загубата на физически сили, тъй често нуждаещи се от възстановяване, в такива случаи изглеждаха някак чудодейно забавени за сметка на една друга, прииждаща жизненост. Затова бе равносилно дали ще посрещна хиляда или двадесет души; и ако все пак някой, заварил ме вкъщи, си тръгнеше разочарован или пък гладен от дома ми, той можеше да бъде сигурен, че поне съм му съчувствал. Толкова е лесно, макар повечето въртокъщници да не го вярват, да създадеш нови и по-добри навици на мястото на старите: важното е да не градиш самочувствието си върху обедите, които даваш. Колкото до мен, никога и от никакъв Цербер не съм бивал тъй категорично разубеждаван да посещавам нечий дом, както от ритуала около нахранването ми, който възприемах като твърде деликатен и далечен намек никога повече да не безпокоя домакините. Струва ми се, че повече не бих участвал в подобен театър. Бих бил горд да сложа като девиз на моята къща следните стихове от Спенсър, които един от посетителите ми бе написал върху пожълтяло орехово листо, оставено като визитна картичка:
„След път отсядат в хижа стародавна,
не дирят пир, какъвто няма тука;
за тях покоят е гощавка славна:
не дух възвишен не познава скука.“ 204 204 Едмънд Спенсър, „Кралицата на феите“, кн. I, песен I, ст. 35 — Б.пр.
Уинслоу, по-късно губернатор на Плимътската колония, в желанието си да наблюдава обред при вожда Масасойт тръгнал пеш през гората заедно с един придружител и когато, уморени и гладни, двамата най-сетне пристигнали, вождът ги посрещнал добре, но и приказка не отворил за гощавка. Ето по собствените му думи какво се случило, щом настъпила нощта:
„Сложи ни да легнем при него и жена му, те на единия край, ние — на другия, на легло, което се състоеше от няколко вдигнати на фут от пода дъски, покрити с рогозка. Поради липса на място двама от хората му се сбутаха до нас; тъй подслонът, който ни дадоха, ни умори много повече от пътя.“ В един часа на следващия ден Масасойт „донесе две простреляни от него риби, горе-долу три пъти по-големи от платики. След като ги свариха, погледите на поне четиридесет души се впериха в тях; почти всички ядоха. Това бе единствената ни храна за две нощи и един ден, и ако по пътя не бяхме купили една яребица, щяхме да се връщаме на празен стомах.“ От страх да не им причернее от глад, а и от недоспиване поради непрестанното варварско пеене на „диваците“ — приспивали се дори с песен, — двамата си тръгнали, та да успеят да се доберат до вкъщи, додето още имат сили да вървят. Колкото до подслона, наистина са ги настанили зле, макар че всичко, което за тях било неудобства, е представлявало без съмнение проява на почитание; що се отнася до храната, не виждам как по-добре биха могли да се представят индианците. Те самите не са имали какво да ядат и са били достатъчно мъдри, за да знаят, че извиненията няма да заместят храната за гостите им; тъй че позатегнали колани и не промълвили дума за ядене. Следващия път, когато Уинслоу ги посетил, за тях било време на изобилие, та нямало и следа от недостиг на храна. 205 205 Едуард Уинслоу, „Отчет или Дневник на наченките и развитието на английската колония в Плимът, Нова Англия“ (1622) — Б.пр.
Където и да се намираш, хората няма да те забравят. Додето живеех в гората, имах много повече гости, отколкото когато и да било през живота ми — искам да кажа, че все някой идваше. Тук имах далеч по-добри условия да се виждам с тях, отколкото другаде. Малцина обаче идваха да ме занимават с въпроси от всекидневието. Самото разстояние, което ме делеше от града, подбираше в това отношение посетителите ми. Бях се оттеглил толкова навътре в огромния океан на усамотението, в който се вливат всички реки на обществото, че повечето време — доколкото нуждите ми го изискваха — край мен се отлагаха само най-фините наноси. От друга страна, до мен достигаха свидетелства за непроучени, недокоснати от цивилизацията континенти.
Читать дальше