Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

У него съзирах — макар и едва загатната — известна положителна оригиналност; навремени откривах, че може да мисли самостоятелно и да изразява собствено мнение — явление тъй рядко, че бях готов всекидневно да извървявам по десет мили, за да го наблюдавам; той достигаше дори до идеята за изменение на много от обществените порядки. Въпреки че се запъваше и не можеше да се изразява добре, зад думите му винаги се криеше някоя важна мисъл. Но умът му бе тъй примитивен и затлачен от животинското му съществуване, че макар и по-благонадежден от всеки школуван, но не самостоятелен ум, рядко раждаше достатъчно узряла мисъл, за да бъде отбелязана. Той ме навеждаше на идеята, че навярно в низините на живота има гениални, макар и безпросветни и непоправимо смирени люде, които са винаги със собствено мнение или поне не претендират изобщо да имат мнение, и които са необозримо дълбоки, както навремето се е мислело за водите на езерото Уолдън, макар да са тъмни и мътни.

Под предлог, че искат чаша вода, много хора се отбиваха от пътя си, за да видят дома ми и мен. Отвръщах, че пия направо от езерото, и предлагах да им услужа с черпак. Колкото и далеч да живеех, не можех да се отърва от обичайните посещения около първи април, когато всичко живо е на крак; макар сред посетителите ми да имаше и доста странни екземпляри, общо взето, ми провървя. Идваха полуумни от приютите за бедни и откъде ли не още, но аз успявах да ги предразположа да ми се доверят и да проявят всичката интелигентност, на която бяха способни, та превръщайки интелигентността в тема на разговор, оставах възнаграден. Забелязах, че някои от тях всъщност са по-умни от тъй наречените попечители на бедните и градските съветници, и си рекох, че е дошло време да си разменят местата. Тъй, що се отнася до интелигентността, установих, че между половинчатите и целокупните й проявления няма особена разлика. Веднъж например ме посети безобиден, простодушен просяк, когото много пъти бях виждал прав или седнал край пасбищата да бди в качеството на жива ограда, да не би добитъкът — че и сам той — да се отдалечи и заблуди; та тоя просяк изрази желание да заживее като мен. Отстоящ далеч над или по-скоро ПОД всичко, което наричаме самоунижение, той възможно най-простичко и откровено ми каза, че страда от „умствена недостатъчност“. Точно това му бяха думите. Такъв го бил създал Господ, а Господ се грижел за всички еднакво. „Винаги съм си бил такъв — продължи той, — още от малък. Все не ми достигаше ум. Не бях като другите деца, слаб съм в главата. Такава ще да е била волята Господня.“ И с цялото си същество доказваше правотата на думите си. За мен той бе метафизическа загадка. Рядко ми се бе случвало да общувам тъй пълноценно — дотолкова просто, искрено и вярно бе всичко, което той казваше. И наистина, колкото по-голямо бе смирението му, толкова по-възвисен ми изглеждаше 210 210 Матей, 23:12 — Б.пр. . Отначало не знаех как да си го обясня, та ми се струваше преднамерено. От доверието и откровеността, които бедният слабоумен просяк установи помежду ни, можеше да се породи общуване, превъзхождащо това на мъдреците.

Идваха ми на гости и от ония, които обикновено никой не причислява към градските бедняци, макар че би трябвало — във всеки случай те спадат към световните бедняци; това са хора, които разчитат не толкова на вашето гостоприемство, колкото на милосърдието ви, хора, които настойчиво изискват помощ и предварително държат да ви уведомят, че веднъж завинаги са решили да не си помагат сами. Предпочитам гостите ми да не се превиват от глад, независимо че може да имат най-големия апетит на света. Обектите на милосърдие не могат да бъдат гости. Посещаваха ме хора с всякакъв умствен багаж: някои не се сещаха да си тръгнат, макар вече да се бях заловил за работата си и да им отвръщах все по-безучастно; други имаха повече ум, отколкото можеха да използват; идваха и избягали роби, запазили поведението си от плантациите, които час по час — също като лисицата от баснята 211 211 Баснята на Езоп „Петел и лисица“ — Б.пр. — се ослушваха тъй, сякаш чуваха кучетата да лаят по петите им, и ме гледаха умолително, като че питаха:

Веднъж помогнах на един наистина избягал роб, като го упътих по Полярната звезда. Имаше хора, обладаващи едничка идея, подобни на квачки с едно-единствено пиленце, при това пате; хора с хиляди идеи и разбъркани глави, напомнящи ония квачки, които наглеждат по сто пиленца и всяка сутрин губят по пет-шест из росната трева, докато накрая се проскубят и окраставеят; хора с идеи наместо нозе, нещо като интелектуални стоножки, от които те хваща гъдел навсякъде. Един от гостите ми предложи да заведа книга, в която да вписвам имената на посетителите си, както се правело в Белите планини — но, слава Богу, паметта ми е достатъчно добра, та да имам нужда от това.