Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Често ми казват: „Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора особено в дъждовните и зимните дни и нощи.“ Изкушавам се да отвърна тъй: „Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебният дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващият извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец…“ Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, „солидно“ състояние — така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, — който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън 196 196 Предградие на Бостън, където по онова време имало кланици. Тук игра на думи: „bright“ означава „сияен“, а Брайт било най-разпространеното име за вол — Б.пр. , сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта.

Пред възможността един мъртвец да се пробуди, сиреч да възкръсне, се заличават всякакви предпочитания за време и място. Мястото, където това би станало, ще е винаги едно и също — неописуемо, благодатно за всичките ни сетива. Ние обикновено допускаме външни и случайни обстоятелства да направляват съдбата ни, ала те всъщност ни откъсват от живота. Най-близо до нещата е силата, която ги съзижда. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас непрестанно се изпълняват вечните и велики природни закони. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас е не наемният работник, с когото толкова обичаме да си побъбрим, а оня работник, чието дело сме самите ние.

„Как пространно и дълбоко е въздействието на изначалните земни и небесни сили! Искаме да ги видим, и не можем; искаме да ги чуем, и не можем, единосъщни с реалния свят, те са неотделими от него.

Те подтикват людете отвред да пречистват и просветляват душите си, да обличат празнични одежди и да принасят жертви и дарове на своите мъртви предци. Океан от изначална мъдрост, те са навсякъде — отгоре, отляво, отдясно, обгръщат ни от всички страни.“ 197 197 Конфуций, „Учение за същината“, XVI, 1–3 — Б.пр.

Всички ние сме предмет на опит, към който съвсем не съм безразличен. Не бихме ли могли поради това обстоятелство да оставим за малко нашето клюкарско общество и да намерим радост в собствените си мисли? Конфуций справедливо отбелязва: „Добродетелта не осиротява никога — непременно й се намират съседи.“ 198 198 Конфуций, „Беседи и съждения“, кн. IV, гл. 25 — Б.пр.

Размишлявайки, ние можем да се приближим до себе си по най-естествен път. Посредством съзнателно напрягане на ума можем да се държим настрана от всякаква деятелност с нейните последствия, тъй че всичко — и добро, и лошо — да минава покрай нас като бързоструен поток. Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра. Както едно театрално представление може да ме развълнува, тъй може някое действително събитие да не ме развълнува, макар да ме засяга много повече. Зная само, че съм човешка Вселена, нещо като сцена, на която се разиграват мисли и чувства; освен това усещам у себе си известно раздвоение, което ми дава възможност да се отдалечавам от своето Аз, сякаш е друг човек. Колкото и наситен да е животът ми, неизменно чувствам присъствието и критичното отношение на някаква част от мен, която сякаш не ми принадлежи, а е само наблюдател — несподелящ, но регистриращ живота ми, — толкова мое Аз, колкото и на всеки друг. Приключи ли поредната житейска драма — навремени трагедия, — наблюдателят се оттегля. За него тя е била само измислица, игра на въображението. Тъкмо тая наша двойственост често ни прави лоши приятели и съседи.