Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Наоколо ни винаги има достатъчно простор. Хоризонтът съвсем не е на лакът разстояние. Но става тъй, че от прага ни начева не гъста гора или езеро, а винаги някакво късче земя, познато и изтощено от нас, приспособено и оградено, изтръгнато от Природата. Защо съм присвоил това огромно, пренебрегвано от хората пространство от няколко квадратни мили девствена гора? Най-близкият ми съсед е на миля оттук, никъде не се вижда къща — само хълмове на половин миля околовръст. Обгърнатият в гори хоризонт е само мой: в единия му край едва мержелеещите се железопътни релси извиват покрай езерото, а в другия се провижда ограждението покрай горския път. Иначе тук е уединено като в прерията. Тъй както е Нова Англия, би могло да бъде и Азия или Африка. Имам си свое слънце, своя луна и свои звезди — един мъничък свят, който изцяло ми принадлежи. Нощем не наминава никой и никога на вратата ми не се потропва — като че съм първият или пък последният човек; само напролет от време на време идват въдичари от града да ловят змиорки — по-скоро се опитват себе си да уловят в езерото Уолдън, та окачват на въдиците си душевен мрак наместо стръв — и бързо-бързо си тръгват, „поверявайки света на мрака и на мен“ 193 193 Томас Грей, „Елегия, написана на селското гробище“ (1751) — Б.пр. ; тъй черната утроба на нощта остава неосквернена от друго човешко присъствие. Убеден съм, че хората все още малко се боят от мрака, макар да са избесили всички вещици и да са създали християнството и свещите.

Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата — дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа 194 194 Еоловата арфа била един от най-любимите музикални инструменти на Торо. Представлява струнен инструмент, който се поставя на отворен прозорец и трепти на вятъра. Еоловата арфа на Торо се пази в Конкорд — Б.пр. . Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност. Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме. Тихият дъждец, който напоява днес бобовите ми насаждения и ме задържа вкъщи, за мен не е отегчителен и потискащ, а тъй благодатен, както и за Природата. И макар да ми пречи да прекопая боба, за него той е далеч по-полезен от мотиката. Дори да продължи да вали тъй дълго, че семената в почвата и картофите в нивата да изгният, пак ще си остане благодатен за тревата, а следователно и за мен. Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото; сякаш са получили някаква препоръка за мен, каквато ближните ми нямат, та затова ме направляват и закрилят. Не се самолаская — ако изобщо е възможно, те мен ласкаят. Никога не съм се чувствал самотен, камо ли пък измъчван от усещането за уединеност: само един-единствен път, няколко седмици след като бях заживял в гората, размишлявах около час дали близкото съжителство с хора все пак не е важно за един безметежен и здравословен живот. Самотуването ми бе дотежало. Но същевременно осъзнавах лекото безумие, в което бях изпаднал, и сякаш предвиждах възстановяването си. И изведнъж, както тихият дъждец си валеше и тия мисли ме гнетяха, почувствах сладостно и благодатно общение с Природата, почувствах в самото трополене на дъждовните капки, във всеки звук и всяка гледка наоколо една безкрайна и безметежна дружелюбност, живителна като въздух след задушаване, която обезсмисли ограничените предимства на човешкото общуване до степен повече да не мисля за тях. Всяка млада борова игличка растеше и се наливаше със сочна зеленина в съгласие и приятелство с мен. Чувствах силното присъствие на нещо сродно, дори и в явления, които сме свикнали да определяме като бедствия и стихии. Добре знаех, че най-близък по кръв и човечност не ми е човекът, тъй че едва ли съществуваше място, където бих се чувствал чужд.

От продължителните пролетни и есенни бури бях принуден по цял следобед, че и по цяла сутрин да си стоя вкъщи, и така прекарвах блажени часове, успокояван от неспирния грохот и плющенето на дъжда; а когато ранният здрач се оттеглеше и паднеше дългата, предълга вечер, имаше достатъчно време множество мисли да се породят и развият. Додето се изливаха тия проливни дъждове, които поставяха на такова изпитание градските домове, че слугините стояха по входовете с парцали и кофи, за да препречват пътя на потопа, аз седях в малката си незащитена къща под дъжда и се наслаждавах на закрилата й. При някоя такава силна гръмотевична буря един огромен бор оттатък езерото е бил поразен от светкавица, която е изрязала от върха до основата му ясно очертана правилна спирала, повече от инч дълбока и четири-пет инча широка, подобно на нарезите, които се правят по бастуните. Оня ден отново минавах оттам и като се вгледах в дирята, замрях от страхопочит пред оная страхотна и безпогрешна мълния, която — падайки преди осем години от безобидното сега небе — я е оставила.