Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Додето всичко това пътува за големия град, други стоки пък пътуват насам. Предупреден от съскането на железницата, вдигам поглед от книгата и виждам как някой висок, отсечен далеч на север бор, прелетял като стрела през Зелените планини и през Кънектикът, просвистява през нашия град за десетина минути, без друг освен мен да го съзре в устрема му да стане

А ето ги и вагоните с добитъка от стотици пасбища, кошари, яхъри и краварници, с браничарите и техните остени, с овчарите, насядали посред стадата — няма ги само планинските ливади, та и те да се понесат ведно с всичко това като обрулени от септемврийска буря листа. Из въздуха се носи мучене на телета, овче блеене, тъпият звук от блъскащи се едно о друго говеда — все едно преминава подвижно пасбище. И наистина: щом овенът водач задрънчи с хлопатара си, планините започват да подскачат като овни, а възвишенията — като агнета. По средата на влака се клатушка вагон с браничари, пътуващи на равна нога със своите браници — занаятът им е вече отживелица, но те все тъй стискат непотребните остени като отличителен знак за попрището си. Ами кучетата, къде са им кучетата? Изостанали далеч в тая непосилна за тях надпревара, загубили дори следата. Навремени ги чувам да лаят откъм Питърборо Хилс или да се задъхват по западните склонове на Зелените планини. Не ще издържат. И техният занаят е отживелица. Никой вече не цени предаността и съобразителностга им. Навярно съвсем изпаднали, ще се примъкнат до колибките си или ще подивеят и ще се съберат с лисиците и вълците.

Тъй профучава край нас и безследно изчезва пасторалният живот. Но ето, чувам камбанката — ще трябва да се отдръпна от релсите, за да минат вагоните.

Пресичам линията, сякаш е коларски път в гората. Не искам да ми се пълнят очите, а ушите ми да заглъхват от дима, парата и свистенето.

Отмине ли влакът, а с него и всичкият забързан свят, та рибите в езерото не тръпнат повече от грохота му, оставам по сам откогато и да било. До края на дългия следобед най-много далечното трополене на каруца или впряг да смути размишленията ми. Понякога в неделя, ако се случеше благоприятен вятър, дочувах камбаните на Линкълн, Актън, Бедфорд, Конкорд: далечна, опияняваща и някак естествена мелодия, която прекрасно прилягаше на пущинака. Навътре в гората звънът придобиваше особено трептение, сякаш боровите иглички на хоризонта се превръщаха в струни на арфа, които той леко докосваше. Всеки звук, слушан възможно най-отдалеко, произвежда едно и също впечатление — за трептение на вселенската лира, тъй както въздухът прави далечните планински масиви привлекателни за окото, нанасяйки върху им лазурна багра. Така до мен достигаше мелодия, извивана от вятъра, мелодия, извайвана от всеки горски листец и борова игличка, оная подбрана и модулирана от тях част от камбанния звън, която ехото предаваше от дол на дол. Ехото е донякъде самостоятелен звук. Оттук магията и очарованието му. То не бе просто повторение на камбанния звън, а преди всичко гласът на гората — познатите трели, изпети от горска нимфа.

А вечер далечното кравешко мучене откъм хоризонта отвъд гората ми звучеше тъй сладостно и мелодично, та първоначално го вземах за песен на някой странстващ музикант от ония, които навремето ни правеха серенади — но не след дълго и не без удоволствие разпознавах проточената, безизкусна и неподправена кравешка музика. Намерението ми не е да осмивам ония млади певци, а да изразя одобрението си към техния начин на пеене, твърдейки, че той се родее с кравешката музика, сиреч със самата Природа.

През лятото в седем и половина вечерта, когато отминеше и последният влак, козодоите най-редовно подхващаха половинчасова вечерня, накацали по дънера пред къщата или по билото на покрива. Запяваха като по часовник с разлика най-много от пет минути в зависимост от залеза. Имах рядката възможност да опозная навиците им. Понякога ги чувах по четири-пет едновременно от различни краища на гората да се гонят едни други през такт — бяха тъй наблизо, че различавах не само клопването след всеки тон, но често и едно бръмване като на муха, оплетена в паяжина, само че съответно по-силно. Понякога в гората козодой закръжаваше на няколко фута над мен, сякаш вързан на връвчица, понеже навярно бях наближил яйцата му. Пееха на пресекулки по цяла нощ, а непосредствено преди и по зазоряване песента им отново потичаше гладка, както привечер.