Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Летен следобед е и аз седя до прозореца: ястреби се вият над поляната; гъргоренето на диви гълъби, прелитащи по два, по три пред погледа ми или пристъпящи неспирно по клоните на белия бор зад къщата, озвучава въздуха; ястреб рибар набраздява гладката повърхност на езерото и полита нагоре с риба в човката; норка изпълзява от близкия мочур и си улавя жаба на брега; острицата се гъне под тежестта на стрелкащите се из нея блатни птици; а от половин час дочувам ту усилващото се, ту заглъхващо тракане на влаковете, превозващи насам пътници от Бостън. Все пак не бях откъснат дотолкова от света както онова момче, което главили у един фермер далеч от града, но то скоро-скоро избягало и с протрити подметки, изтерзано докрай, се завърнало вкъщи. Никога не било виждало толкова глухо и затънтено място: нямало жива душа, не се чувала дори свирката на влака. Съмнявам се в наше време в Масачузетс да е останало подобно място:

Фичбъргската железница минава край езерото на около сто рода южно от жилището ми. Обикновено отивам до града по насипа, който е, тъй да се каже, единствената ми връзка с хората. Работниците от товарните влакове, които пътуват по цялото протежение на линията, ми махат като на стар познайник, с когото са свикнали, и очевидно ме вземат за надничар — с което съвсем не грешат. И аз охотно бих поправял релси в някоя точка от земното кълбо.

Зиме и лете локомотивната свирка пронизва гората подобно крясък на ястреб, кръжащ над някоя ферма, осведомявайки ме, че на територията на Конкорд пристигат многобройни възбудени търговци от големия град или предприемчиви продавци от срещуположната страна. Крещят неистово, дано гласът им достигне отвъд хоризонта, та да ги чуят в два града едновременно. „Хайде на зеленчуците, хора, хайде на стоката!“ И няма човек, който да е тъй независим поради продукцията на фермата си, че да им откаже. „Ето ви нашата плата — надува свирката местният човек, — трупи като тарани, понесени с двадесет мили в час срещу градските стени; столове, в които ще настаните удобно всичките си грижи и тегоби.“ С такава непомерна дървеняшка вежливост провинцията предлага на големия град да поседне. Индианските боровинкови хълмове до един олисяват, малиновите поляни до една оголяват — все заради големия град. Там отива памукът, тук идва платното; там отива коприната, тук идва вълнената тъкан; там отиват книгите, но тук остават умовете, които са ги създавали.

Видя ли машината, повлякла след себе си върволица вагони, да преминава като планета — или по-скоро като комета, понеже човек не знае дали при тая бързина и посока изобщо ще се завърне в слънчевата система, а и орбитата й никак не прилича на затворена крива, — развяла облак пара като знаме, извиващо се в златисто-сребърни кълбета, подобно пухкавите облаци, които често наблюдавам високо в небето да се разрастват и да обхващат светлика, ми се чини, че това полубожество, тоя съперник на облаците в скоро време ще присвои засененото небе за ливрея на своите вагони; чуя ли железния вихрогон да оглася хълмищата с гръмовното си пръхтене, да разтърсва земята с копита, да издишва огън и дим през ноздрите си — като какъв ли крилат кон или дракон ще го изобразят в новата митология? — все ми се струва, че Земята се е сдобила с нова раса, достойна да я населява. Ех, де всичко да беше толкова величествено и машините да служеха на хората за постигането на възвишени цели! Ако парата, бълвана от локомотива, бе пот от извършено геройство или носеше благодатта на облака, плаващ над фермерските нивя, тогава стихиите и самата Природа с радост биха приемали поръчките на хората и биха им помагали.

Тая сутрин гледам преминаващите влакове със същото чувство, с което гледам изгрева — те са също тъй точни. Върволицата облаци, която оставят, се разстила далеч назад и се издига високо, високо до самото небе, не отива като тях до Бостън, закрива за миг слънцето и хвърля сянка връз нивата ми — небесен влак, пред който нищожната върволица вагони, сраснала се със земята, изглежда като връх на пречупено копие. Тая зимна утрин светлината на звездите между планинските върхари рано е пробудила коняря, та да може да нахрани и впрегне породистия железен ат. И огънят се е надигнал рано, за да стопли жребеца и да му влее сила да препуска. Де всичко това да беше и невинно, колкото е ранно! Навалял ли е дебел сняг, надяват на жребеца снегоходки и с тоя гигантски снегорин проправят от планините до морския бряг пъртина, в която вагоните лъкатушат като същински редосеялки, засяващи провинцията с възбудени люде и презокеански стоки. По цял ден препуска огненият жребец и спира само колкото да отдъхне ездачът му; посред нощ се разбуждам от тропота и дръзкото му пръхтене, когато в някоя далечна долчинка се заблъска в заскрежени, отрупани със сняг клони; едва на зазоряване той се прибира в конюшнята, за да поеме отново на път без всякакъв сън и почивка. И само много рядко вечер го чувам как тежко издишва в яхъра прекомерната възбуда от деня, за да уталожи нервите си и охлади дробовете и мозъка си в няколко часа железен сън. Де всичко това да бе дръзновено и внушително, колкото е протяжно и неуморно!