Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Тия осветени върволици разсичат от край до край девствените крайградски гори — в които някога, и то денем, е стъпвал само ловджийски крак, — превозвайки нищо неподозиращи пътници; сега са на някоя блеснала гара, където се е сбрала човешка тълпа, а в следващия миг вече плашат кукумявките и лисиците из гъсталаците. Събитията на деня в наше време са заминаването и пристигането на влаковете. Те тръгват и пристигат с такава точност и ритмичност и свирката им се чува толкова надалеч, че фермерите сверяват по тях часовниците си — тъй една добре организирана система управлява цялата страна. Нима людете не са напреднали и на йота в представите си за точност, откак са измислени железниците? Нима по гарите говорят и разсъждават по-бързо, отколкото едно време по пощенските станции? Има нещо наелектризиращо в атмосферата на една гара. Удивлявал съм се на чудотворното й въздействие: до степен, че мои познати, за които съм убеден, че никога не биха отишли до Бостън с такава бързоходна машина, едва чули локомотивната свирка, хукват към перона. Сега всичко се върши „по железопътному“, та затова е крайно необходима някаква сила, която постоянно и добронамерено да предупреждава хората да се отдръпват от релсите. Макар че в тоя случай разпръсването на тълпата е невъзможно — било дори с гърмежи във въздуха. Създали сме нещо съдбовно, някаква Атропос, която неотклонно върви по пътя си (тъй би трябвало и да наричаме тая машина). Хората добре знаят, че в определен час и минута огромната стрела ще полети в една или друга посока, но това никому не пречи на работата, а децата минават по други пътища за училище. Дори по тая причина животът ни е станал някак по-устойчив. Тъй всички ни обучават като синове на Тел 188 188 Легендарният швейцарски герой Вилхелм Тел бил заставен да прониже със стрела ябълка, сложена върху главата на сина му — Б.пр. . Въздухът гъмжи от невидими стрели. Всеки път — освен собствения — е път на съдбата. Тогава следвай собствения си път.

В търговията ме привличат предприемчивостта и смелостта. Търговците никога не издигат молитвено длани към Юпитер. Всеки ден ги наблюдавам да се залавят за работа кога с по-голямо, кога с по-малко дръзновение и доволство и да извършват много повече, отколкото самите предполагат, уплътнявайки времето си по-добре, отколкото ако специално се бяха замисляли. Героизмът на бойците, издържали половин час на предната линия в Буена Виста, за мен бледнее пред жизнеутвърждаващата неустрашимост на мъжете, които зиме превръщат снегорините в свой дом, които притежават не само „храбростта в три часа сутринта“, величана от Бонапарт като най-рядко срещаната, но чиято храброст не отдъхва дори тогава, които заспиват едва когато бурята заспи или жилите на железния жребец измръзнат. И тая сутрин, когато Големият Снеговалеж 189 189 Най-снежният ден в Нова Англия, за който си спомняли (10 декември 1717 г.) — Б.пр. все още вилнее и вледенява кръвта във вените, ето че из мъглистото валмо на оскрежалото човешко дихание дочувам приглушения дрън на локомотивната камбанка, оповестяваща, че влакът ИДЕ, вече наближава независимо от ветото, наложено от новоанглийската североизточна буря, и съзирам покритите със сняг и скреж машинисти на плуга, преобръщащ неща по-други от маргаритки и къртичини; главите им стърчат подобно на морени от Сиера Невада, заемащи изключително място във Всемира.

В търговията има неочаквано много увереност, ведрост, съсредоточеност, предприемчивост и трудолюбие. На това отгоре всичко в нея е естествено, особено в сравнение с разни безумни начинания и сантиментални изблици — оттук и успехът й. Затракат ли покрай мен товарните влакове, обзема ме радостно оживление да вдишвам различните ухания, разпръсквани от стоките по целия път от Лонг Уорф до езерото Чамплейн, които извикват във въображението ми далечни страни, коралови рифове, Индийския океан и тропиците, представата за земното кълбо като цяло. Чувството, че съм гражданин на света, е най-силно, когато гледам палмовите листа, които идното лято ще предпазват от слънцето множество сламеноруси новоанглийски глави, манилата, кокосовите черупки, вехтите развласени въжета, чувалите, старото желязо и ръждясалите пирони. Натоварени на вагоните, прокъсаните корабни платна разказват много повече и по-увлекателно, отколкото като ги преработят на хартия и напечатат отгоре им книги. Защото кому е по силите да опише морските бури тъй картинно, както тия обветрени дрипели? Това са готови шпалти, които не се нуждаят от поправки. Ето и трупи от мейнските гори, които не са били изпратени към морето при последното пълноводие и цената им се е покачила на четири долара на кубик, тъй като голяма част са били отнесени от течението или похабени; борове, смърчове, кедри — първо, второ и трето качество, — до неотдавна обединени от единственото качество да шумолят над мечките, лосовете и сръндаците. Следват вагони с превъзходна вар „Томастън“, която има да пътува доста, додето я угасят в планините. Ами тия денкове с парцали от всевъзможни качества и разцветки — най-окаяното състояние, до което могат да достигнат памукът и ленът, тленните останки на дрехите, които вече никой — освен в Милуоки — не хвали за разлика от чудесните английски, френски, американски облекла от басма, док, муселин и прочие, търсени и от бедни, и от заможни люде; изтънели дрипи, които ще се превърнат в едноцветна хартия — най-много в няколко оттенъка, — връз която неизбежно ще се напишат истории из действителния живот такъв, какъвто е по върховете и низините — въз основа на съществуващи факти, разбира се! От тоя закрит вагон се носи силна миризма на осолена риба — характерният дъх на търговска Нова Англия, който ми напомня океанския бряг и рибарниците. Кой не е виждал осолена риба, тъй пригодена за тоя свят, че изобщо не може да се развали; тя затъмнява издръжливостта и на светците. С такава риба могат да се метат и павират улици, да се цепят подпалки, да се заслонява впрегатен добитък заедно с товара му в пек, виелица и порой, а търговците — един конкордски търговец е постъпвал тъй навремето — могат да я окачват на вратите си като знак, че започват работа, додето и най-отколешните им клиенти загубят представа дали това е животно, растение или камък, и тя пак да си остава все така чиста като снежинка, та ако се сложи в тенджера и се свари, чудесната рибена гозба за съботния обед да е осигурена. Следват испански волски кожи с опашки, вирнати под същия ъгъл както преди, когато животните са препускали из пампасите на Испански Мейн — свидетелство за опърничавия им нрав, открояващо цялата безнадеждна непоправимост на вродените недостатъци. Признавам, че опозная ли нечий нрав, не храня никакви надежди да го променя към добро или към зло. Както казват източните народи: „Кучешката опашка може да я загряваш, да я затискаш, да я овързваш и дори дванадесет години да се мъчиш тъй над нея, тя пак ще се връща в първоначалното положение.“ Единственото ефикасно средство срещу заложеното по природа, в случая илюстрирано от животинските опашки, е преработването им на лепило — вероятно така се и прави, — та най-сетне да се покорят и мирясат. А ето и бъчва с меласа или бренди за Джон Смит от Кътингсвил, щата Върмонт — някой си търговец от Зелените планини, който внася алкохол за местните фермери и сега навярно гледа към избата си, размишлява как ли последните презокеански пратки ще се отразят на цената на стоката му и същевременно поне за двадесети път от сутринта уверява клиентите си, че със следващия влак очаква първокласно питие. Имало реклама в „Кътингсвил Таймс“.