Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Като че ли до къщата ми ни веднъж не достигна кукуригане на петел, та си помислих, че може би няма да е лошо да си взема един само заради песента му — като пойна птица. Песента на тоя някога див индийски фазан е несъмнено най-прекрасната птича музика и стига да бъде върната на Природата, сиреч изтръгната от влиянието на човешкия бит, тя ще се лее из горите в най-пленителни звукове, далеч превъзхождайки гъшето съскане и крясъците на кукумявките; представете си само как тогава кудкудякането на кокошките ще запълва промеждутъците, през които призивният глас на господаря им набира сили! Нищо чудно, че човекът е добавил към домакинството си тая птица — да не говорим за яйцата и кълките.

Да се разхождаш в зимна утрин из гора, пълна с диви петли, из тяхната родна гора, да слушаш как кукуригат по дърветата, а песента им, звучна и пронизителна, отеква на мили надлъж и шир, заглушавайки по-крехките гласове на другите птици — помислете само! Цели народи биха се разбудили! Та кой не би ставал рано 191 191 По Бенджамин Франклин, „Алманах на бедния Ричард“ — Б.пр. — и от ден на ден все по-рано и по-рано, — додето заякне, забогатее и помъдрее извънмерно? Поетите по цял свят възпяват тая чуждоземна птица наравно с пернатите певци от своята страна. Всички климати се погаждат с неустрашимия шантеклер. Той е навсякъде свой. Здравето му е непоклатимо, дробовете му — мощни, духът му — винаги бодър. Гласът му буди дори моряците 192 192 Капитаните на новоанглийските кораби взимали със себе си клетки с кокошки и петли — Б.пр. в Атлантическия и Тихия океан — но пронизителният звук на тоя глас не достигаше до мен, за да ме изтръгва от съня. Нямах ни куче, ни котка, ни крава, ни прасе, ни кокошки, та може да се каже, че изпитвах недостиг на домашни, битови звуци: не се чуваше бухалка за масло, ни песен на чекрък или поне на чайник, не бълбукаше самовар и не ехтеше детски плач, та да се успокоява душата ми. Един традиционно устроен човек или би се побъркал, или би умрял от скука. Нямаше дори плъхове, понеже бяха измрели от глад или пък просто не надушваха примамка вкъщи; само катерици по покрива и под пода, козодои по покривното било, кресливи сойки под прозореца, пред къщата я заек, я кълвач, я кукумявка или сова, на брега стадо диви гъски или гмуркачи, а през нощта лаещи лисици. Не спохождаха жилището ми дори чучулигите и авлигите — тия кротки полски птици. В двора ни петльово кукуригане, ни кокоше кудкудякане! Какъв ти двор! Нямаше никакви сгради, естествената Природа идеше досами первазите: млада горица, порасла под прозорците, смрадлика и боровинкови храстчета, покарали в зимника, яки черни борове, биещи по дъските на покрива за повече простор, разпрострели корени под къщата. Наместо откъртен от бурята кепенк или тавански прозорец, за огрев ми служеше някоя прекършена или изтръгната из корен ела зад къщата. Наместо затрупана от снега пътека към дворната порта — никаква порта, никакъв двор и никаква пътека към цивилизования свят.

Вечерта е тъй прелестна, че цялото тяло се обръща на сетиво и пие наслада с всичките си пори. Вървя из Природата с някаква непривична свобода — част съм от нея. Изминавам каменистия езерен бряг само по риза, макар да е хладно, облачно и ветровито, и нищо не привлича специално вниманието ми, понеже всичко ми изглежда необикновено прекрасно. Жабите тръбят, оповестявайки идването на нощта, а вълнистият ветрец над езерото подема песента на козодоя. От съчувствие към падащите елшови и тополови листа дъхът ми почти замира, но при все това ведростта ми, подобно езерната повърхност, се нагъва едва-едва, без да се набръчква. Тия леки вълнички, надигнати от вечерния ветрец, са тъй чужди на бурята, както и огледалният покой. Макар да е вече тъмно, ветрецът все още шумоли в гората и вълничките се стелят, а всичко останало притихва под песента на всевъзможни живинки. Пълен покой не настъпва никога. Нощем дивите зверове не спят, а търсят плячка — лисици, скунксове, зайци без страх кръстосват поля и гори. Те са стражите на Природата — нишките, които съединяват дните на бодърстващия живот.

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички — букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане — било случайно или не — да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа — да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула — можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.