Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Притихнат ли другите птици, улулиците издигат глас като старовечен вопъл на оплаквачки. Сърцераздирателните им крясъци са съвсем в духа на Бен Джонсън. Мъдри среднощни вещици! Те не надават простичкото и недвусмислено „у-лу-лу“, което им приписват поетите, а извиват тържествена гробовна песен, сякаш взаимно утешаване на влюбени самоубийци, които в някоя горичка на ада си припомнят болките и радостите на извънземната любов. Все пак обичам да слушам стоновете им, скръбните им възземания, огласящи леса; навремени те ми напомнят музика, птича песен, сякаш че са тъмната, жалейна страна на музиката, ония ридания и въздишки, които стават на песен. Това са призраци — мрачни прокобници, унили привидения на нищите духом, които нявга, още люде от плът и кръв, кръстосвали нощем земята, отдадени на делата на мрака, а сега със скръбни химни и жалби изкупват греховете си там, дето са сторени. Те ми дават усещането за разнообразието и безкрайните възможности на Природата, която всички ни е приютила. „Оо-ох, да не бях се раааждала!“ — въздъхва някоя улулица откъм езерото и измъчвана от отчаяние, полита към друга издатина на сивите скали. „Да не бях се раааждала!“ — откликва нейна посестрима от отсрещния бряг. А сетне откъм дълбините на линкълнските гори долита само едно слабо „раааждала“.

Наоколо ми се носеха и крясъци на кукумявка. От толкова близо ги усещах като най-печалните звуци в Природата, сякаш кукумявката искаше да утвърди и увековечи в своя напев предсмъртните стенания на някое човешко същество — нещастна и немощна людска развалина, оставила всяка надежда, виеща като звяр, и все пак по човешки, навлизайки в царството на мрака: звучение, още по-ужасяващо поради особената му гърленост — опитам ли да го наподобя, все се хващам, че започвам с едно „гл“, — изразяващо оная степен на глупост и умствен упадък, когато всяка напредничава и смела мисъл се разплува на мухлясала пихтия. Сякаш виеха таласъми, кретени, безумци. Но обадеше ли се кукумявка от вътрешността на гората, поради разстоянието гласът й бе направо мелодичен — „Хуу хуу хуу, хуурър хуу“ — и, разбира се, навяваше само приятни мисли, без значение дали денем или нощем, лете или зиме.

Хубаво е, че има кукумявки. Дано изземат от хората всичките им безумни, кретенски крясъци. Тия крясъци превъзходно прилягат на мочурищата и здрачните гори, непознаващи слънчевата светлина, и напомнят за една необятна и закърняла неведома за човека природа. Те са израз на падналия здрач и неосъществените помисли, каквито всички имаме. Слънцето може цял ден да напича някое буренясало мочурище, сред което се издига самотен, окичен с брадати лишеи смърч, синигери чирикат из неувяхващата зеленина, яребици и зайци се спотайват из гъсталака, отгоре кръжат дребни ястреби; ала сипне ли тъмата, пробужда се един друг жив свят, за да изрази смисъла, вложен в Природата на това място.

Късно вечер дочувах глухото трополене на каруци по мостовете — звук, който нощем ехти повече от всеки друг, — проточения лай на кучета, навремени и мученето на някоя безутешна крава от далечен обор. В същото време целият бряг ехтеше от тромпетите на жабите, тия неналудували се духове на нявгашни пияници и гуляйджии, които, и до днес непокаяли се, опитват да припечелят със свирня във водите на Стикс — ще помоля уолдънските нимфи да ме извинят за сравнението, понеже, макар тук почти да няма плевели, жаби все пак има — и не биха се отказали от необузданото оживление на едновремешните празнични трапези, колкото и гласовете им да са одрезгавели, помрачняло тържествени, звучащи като самоирония на веселбата, колкото и виното да е загубило за тях уханието си и да се е превърнато в обикновена вода, с която издуват търбусите си, колкото и да не сещат вече сладката омая, удавяща спомените от миналото, а само тежест, преситеност, премала. Подпрял глава на листец ливадница, който служи като салфетка за олигавените му челюсти, тарторът изпива голяма глътка от някога презираната вода и предава нататък стакана с гръмогласната наздравица „Тр-р-р-унк, тр-р-р-унк, тр-р-р-унк!“ — същата наздравица незабавно откликва от отсрещния бряг, където в някое прикътано заливче следващият по старшинство и търбух току-що си е гаврътнал; Когато ритуалът приключи покрай цялото езеро, идва ред на церемониалмайстора, който със задоволство надава едно гръмовно „Тр-р-р-унк!“ — и всички, до последния натежал, тромав, подпухнал шкембелия, повтарят след него да не би да стане грешка; сетне бокалът обикаля отново и отново, и тъй, додето слънцето разпръсне утринната мъгла и на брега остане само старейшината, който от време на време издава своето „Тр-р-р-унк!“ и напразно очаква да му отвърнат.