Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Първото лято не прочетох нищо — копах боба. Не, често поминувах и по-добре. Случваше се да не мога да пожертвам цъфтежа на настоящия миг за никакъв труд — било умствен или физически. Обичам да имам пълна свобода на действие. Навремени в летни утрини, след обичайното си къпане, седях на слънчевия праг и унесен в мисли, в несмущавана самота и покой, оставах от изгрев до пладне сред боровете, ореховите дървета и смрадликата, а птиците чуруликаха наоколо ми или безшумно прехвърчаха през къщата — и тъй, додето заходът на слънчевите лъчи в западния прозорец или потракването на някоя каруца, идещо откъм далечния път, ми напомняше, че времето тече. В такива часове заяквах като царевичен стрък през нощта; те ми се отразяваха несравнимо по-добре от какъвто и да било физически труд. Тия часове от живота ми съвсем не бяха пропилени, а далеч надхвърляха и превъзхождаха обичайната ми леност. Узнах какво разбират азиатците под съзерцание и отказ от всекидневните дела. През по-голямата част от времето изобщо не мислех как отминават часовете. Денят напредваше, сякаш за да озари работата, която съм подхванал; уж беше сутрин, а ето че вечерта дошла, без да се е случило нищо съдбовно. Наместо да пея като птиците, аз тихичко се усмихвах на неизменно добрата си участ. Както врабчето, кацнало на ореха пред дома ми, чуруликаше, тъй и аз весело си тананиках и звуците от гнездото ми навярно достигаха до него. Дните ми не бяха дните от седмицата, назовани с имената на езически божества, нито бяха наситнени на часове и насечени от тиктакането на часовник: живеех като индианците от племето пури, за които се знае, че „имат една-единствена дума за вчера, днес и утре и изразяват различните значения, посочвайки назад за вчера, напред за утре и нагоре за днес“ 185 185 Ида Пфайфер, „Пътешествие около света, извършено от една дама“. Индианското племе пури населявало Източна Бразилия — Б.пр. . В очите на моите съграждани това без съмнение си беше чисто лентяйство; но ако птиците и цветята ме преценяха от своя гледна точка, не биха ми открили и най-малкия недостатък. Истината е, че човек трябва да намира своите основания в самия себе си — денят в Природата е тъй спокоен, че едва ли би го укорил за безделието му.

Предимството ми пред тия, които са принудени да дирят развлечение извън себе си, в обществото или театъра, беше, че начинът ми на живот бе превърнал самото ми съществуване в развлечение и то не преставаше да ми поднася новости. Беше драма с много действия и без край. Ако държахме живота си в собствените си ръце и го устройвахме както намерим за добре, изобщо не би ни измъчвала скука. Следвай неотклонно своята същност и тя не ще престане да ти поднася ежечасно нови възможности. Домакинската работа се оказа забавна игра. Замърсеше ли се подът, ставах рано и изнасях цялата покъщнина заедно с леглото и завивките навън на тревата; сетне го заливах с вода, поръсвах отгоре пясък от езерото и го метях, додето светне от чистота; до времето, когато селяните сядаха да закусват, утринното слънце вече бе изсушило дома ми и можех отново да си вляза, тъй че размишленията ми протичаха почти без прекъсване.

Приятно ми беше да гледам цялата си покъщнина на тревата, струпана на малка купчинка, подобно цигански вехтории, и особено трикраката маса, както си беше с книгите, писалката и мастилницата отгоре, в обкръжението на борове и орехови дървета. Като че вещите се чувстваха добре навън и не им се влизаше вътре. Понякога се изкушавах да метна отгоре им един брезент и да седна сред тях. Заслужаваше си да се погледа как слънцето ги огрява и вятърът ги лъха; предметите, с които сме свикнали, навън стават далеч по-интересни, отколкото са вкъщи. Птичка, кацнала на близкото клонче, безсмъртниче, израсло под масата, а по краката й плъзнали къпинови вейки, наоколо обсипано с борови шишарки, зелени бодливи кестени и ягодови листенца — сякаш съзираш пътя, по който тия естествени форми са преминали в мебели, в маси, столове, легла, защото първоосновата са те.

Бях построил къщата си на склон досами края на голямата гора, сред млади борове и орехови дървета, на деветдесет и шест фута от езерото, към което извеждаше тясна, стръмна пътека. Пред вратата ми растяха ягоди, къпини, безсмъртничета, жълт кантарион, златниче, церове, диви череши, боровинки, див фъстък. Към края на май дивите череши (Cerasus pumila) обкичваха встрани пътеката с нежните си цветчета, скупчени в цилиндрични сенници по късите дръжчици, които през есента, натежали от налят и красив плод, падаха на пищни гирлянди подобно снопове от лъчи. Опитвах ги от благоговение пред Природата, макар да не бяха особено вкусни. Алената смрадлика (Rhus glabra) избуя по насипа край къщи дотолкова, че първата година достигна пет-шест фута. Беше ми приятно — макар и непривично — да гледам широките й перести тропически листа. Едрите пъпки, ненадейно избили в късна пролет по сякаш изсъхналите клонки, като по чудо се превръщаха в изящни нежнозелени вейчици с дебелина близо инч 186 186 1 инч — 2,5 см. — Б.пр. и тъй лекомислено растяха, надценявайки неукрепналите си още членове, че навремени, седнал до прозореца, чувах как някоя крехка и свежа вейчица пада като покосена на земята, макар да няма и най-слаб полъх, пречупена от собствената си тежест. А през август избуялите малинаци, които, обсипани в цвят, бяха привличали рояци диви пчели, постепенно се обагряха в ярък кадифен пурпур и на свой ред се прегъваха под тежестта си, та крехките им клонки се чупеха.