Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Както е с колежите, така е и със стотици други „съвременни достижения“ — илюзорното в тях преобладава, обективната полза невинаги е налице. Дяволът продължава да извлича немалка печалба от някогашния си дял и от по-късните си влогове в тях. Нашите изобретения често се оказват красиви играчки, отвличащи вниманието ни от сериозните неща. Те не са нищо повече от усъвършенствани средства за постигането на несъвършена цел — при това твърде леснопостижими, все едно да отидеш с влака до Бостън или Ню Йорк. Нямаме търпение да осъществим телеграфна връзка между Мейн и Тексас — обаче Мейн и Тексас може да нямат какво да си кажат. И да се озоват в затрудненото положение на оня човек, който изгарял от желание да се запознае с една знатна глуха дама, но когато й го представили и му подали слуховата й фунийка, разбрал, че няма какво да й каже. Нима главното е да се говори бързо, а не смислено? Стремим се да прокопаем тунел под Атлантика и да скъсим с няколко седмици разстоянието между Стария и Новия свят: ами ако първата вест, достигнала до жадното американско ухо, е, че принцеса Аделаида е заболяла от магарешка кашлица? В края на краищата оня, който препуска с една миля в минута, съвсем не носи най-важните новини — той не е нито евангелист, нито пък се храни с рожкови и див мед. Едва ли Летящият Чайлдърс 140 140 Прочут състезателен кон в Англия от началото на XIX в. — Б.пр. е отнесъл и един чувал жито на мелницата.

Казва ми един познат: „Не мога да разбера защо не спестяваш — та нали обичаш да пътуваш; ако имаш пари, би могъл още днес да вземеш влака за Фичбърг и да се наслаждаваш на гледката.“ Само че аз съм по-мъдър — разбрал съм, че най-бързо стига тоя, който върви пешком. Затова тъй отвръщам на моя познат: „Дай да опитаме кой ще пристигне пръв. Разстоянието е тридесет мили, а билетът — деветнадесет цента, горе-долу една надница. Помня времето, когато на работниците по същия тоя път плащаха по шестдесет цента дневно. И тъй: тръгвам пеша и стигам, преди да се е стъмнило — случвало ми се е да вървя седмици наред. През това време ти ще си изработил дневната си заплата и по някое време утре, а може и още довечера, ако си съумял бързо да си намериш работа, ще пристигнеш на уреченото място. Вместо да се разходиш до Фичбърг, ще трябва почти цял ден да се бъхтиш тук. Така че дори железопътните линии да опашат целия свят, пак бих те изпреварил, а що се отнася до опознаването на страната и изобщо до добиването на подобен род опит, без съмнение ще те превъзхождам.“

Това е общовалиден закон и никой не може да го заобиколи, както става ясно и от примера с железопътната линия — да се покрие земното кълбо с железопътна мрежа, е все едно да се изравни повърхността му. Хората живеят със заблудата, че стига все тъй умело да боравят с акции и лопати, накрая ще могат за секунди да стигат където пожелаят, на това отгоре безплатно; но всъщност когато перонът загъмжи от народ и кондукторът завика: „Моля, заемете места си!“, само миг след като парата и димът се разнесат, ще стане ясно, че са заминали малцина, а останалите са били прегазени — после ще го нарекат, и то с право, „нещастен случай“. Разбира се, да пътуват могат единствено ония, които са натрупали пари, сиреч които са доживели до тоя момент — само че те вече са загубили както подвижността си, тъй и желанието си за пътуване. Това пропиляване на най-хубавите години от живота в печелене на пари заради някаква съмнителна независимост през оставащите съвсем не най-пълноценни години ни напомня за оня англичанин, който отишъл в Индия да трупа състояние, та да може после да живее в Англия като поет. По-добре от самото начало да се беше нанесъл в някоя мансарда. „Какво? — ще възкликнат милиони ирландци, изскачайки от всички възможни бордеи на страната. — Да не би да е лоша железопътната линия, която построихме?“ — „Не — ще им отвърна, — СРАВНИТЕЛНО добра е, доколкото можехте да направите и по-лоша; но бих предпочел, тъй като сте мои братя, да бяхте прекарали времето си по-добре, отколкото да тънете в тоя прахоляк.“

В желанието си честно и приятно да изкарвам десетина-дванадесет долара, за да покрия извънредните си разходи, още преди да завърша къщата, засадих около акър и половина от рохката песъчлива почва край нея с фасул и по малко картофи, царевица, грах и ряпа. Целият участък възлиза на единадесет акра; в голямата си част е обрасъл с борове и лески и миналата година се продаваше по осем долара и осем цента акърът. Един фермер ми казваше, че ставал само за отглеждане на пискливи катерички. Нито веднъж не наторих земята, бидейки не собственик, а само заселник, и като не мислех да я засявам отново, дори не я прекопах цялата. При оранта извадих доста дънери, които за дълго ме подсигуриха с гориво; на тяхно място останаха малки кръгове девствена земя, които ясно се открояваха през лятото с избуялия върху им фасул. За гориво ми служеха също така сухите и в голямата си част негодни за пазара дървета зад къщата и плавеят по езерото. Наложи се да наема работник и впряг за оранта, макар че сам вървях след плуга. Така за сечива, зърно, труд и прочие разходите по фермата ми възлизаха през първата година на четиринадесет долара и седемдесет и два и половина цента. Зърното за посев получих даром. Всъщност то почти нищо и не струва, стига да не сееш в прекомерни количества.