Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Към средата на април — нали не бързах с работата си, а й се наслаждавах — скелето на къщата бе готово и вече можеше да се вдигне. От по-рано бях купил за дъски бараката на Джеймс Колинс — ирландец, работник на Фичбъргската железопътна линия. Бараката на Джеймс Колинс минаваше за изключително хубава. Когато се отбих да я видя, той не си беше вкъщи. Заоглеждах я, без отначало да ме забележат отвътре, тъй като прозорецът бе много вдлъбнат и висок. Бараката бе малка, с островръх покрив, но повече от това нищо не се виждаше, понеже бе тъй плътно притисната от петфутова грамада боклук, та приличаше на купчина тор. Покривът бе най-здравата й част, макар и доста изкорубен и разсъхнат от слънцето. Праг нямаше, а под вратата целогодишно зееше отвор за кокошките. Мисис Колинс се подаде навън и ме покани да разгледам. Кокошките се разбягаха при влизането ми. Вътре беше тъмно. Подът бе почти изцяло пръстен — влажен, лепкав, зловонен, само тук-таме останала по някоя дъска, защото не е било възможно да се махне. Жената запали лампа, за да ми покаже покрива и стените отвътре, а също, че дъсченият под продължава и под леглото, като ме предупреди да внимавам да не пропадна в зимника — два фута дълбока яма. Мертеците си ги бивало, рече ми тя, и дъските си ги бивало, че и прозореца си го бивало, имал си дори стъкла доскоро, само че котката ги строшила. Имаше печка, легло, стол, дете, родено тук, копринен чадър, огледало в позлатена рамка и нова, маркова кафемелачка, окачена на младо дъбче — толкова. Споразумяхме се на бърза ръка, понеже, додето оглеждах, Джеймс се бе върнал: разбрахме се аз да му платя вечерта четири долара и двадесет и пет цента, а той да освободи бараката в пет часа на другия ден, като междувременно не я продава другиму; в шест часа заранта аз да вляза в правата си на собственик. По-добре би било да дойда по-рано, посъветва ме Джеймс, за да се избягнат някои възможни, макар и съвсем несправедливи претенции, що се отнася до арендата на земята и дървата за огрев. Това било единственото затруднение, увери ме той. В шест часа на идния ден го пресрещнах на пътя заедно със семейството му. В един голям вързоп бе събрано цялото им имущество: постеля, кафемелачка, огледало, кокошки — всичко освен котката, която избяга в гората; там тя подивя, а сетне, разправят, се хванала в капан за мармоти и в края на краищата от жива и дива станала мъртва котка.

Още същата сутрин измъкнах пироните и разглобих бараката, след което с една ръчна количка малко по малко превозих дъските до езерото и ги нахвърлях по тревата, за да се избелят и изправят на слънцето. Докато бутах количката по горския път, веднъж-дваж ми се обади подранил дрозд. Един малчуган на име Патрик предателски ме уведоми, че додето превозвам дъските, съседът Сийли, ирландец, пъхал в джоба си още годните пирони, скоби и клинове, макар че, щом ме съзреше да се връщам, той ставаше да поздрави и гледаше към опустошението с най-невинен и безучастен поглед, изпълнен с най-чисти помисли, мърморейки, че днес трудно се намирала работа. Той беше просто зрител и тъй спомагаше това уж незначително събитие да се приравни по стойност с оттеглянето на боговете от Троя 136 136 По Вергилий, „Енеида“, песен II, 351 — Б.пр. .

Изкопах зимник, шест фута широк и седем дълбок, в южния край на една височинка, където преди е имало мармотова дупка — под корените на смрадликата и къпината и надолу, където нямаше и следа от растителност, а само ситен пясък, в който картофите не биха измръзнали и при най-голям студ. Не покрих стените с камъни, но тъй като слънчевите лъчи не можеха да проникнат до тях, пясъкът и досега не е помръднал. Справих се за не повече от два часа. Беше ми изключително приятно да копая с мисълта, че в ловенето географски ширини хората дълбаят в земята, за да намерят по-равномерна температура. И под най-хубавата градска къща днес ще откриете изба, в която държат плодове и зеленчуци също както едно време; и дълго след като къщата вече я няма, потомството ще я разпознава по изкопа в земята. Къщата си остава нещо като портал пред входа на дупката.

Най-после в началото на май заедно с няколко приятели, които помолих за помощ повече заради добросъседските отношения, колкото от необходимост, вдигнахме скелето. Никой повече от мен не се е радвал на толкова високопоставени помощници. Ще ми се да вярвам, че им е писано един ден да участват в издигането на по-величествени постройки. Нанесох се в къщата на четвърти юли — веднага щом я покрих и обковах с дъски; така внимателно бях одялал и огладил краищата на дъските, че пасваха идеално една връз друга и беше изключено да пропускат влага; преди обаче да се заема с пода, иззидах основата на огнището, за което на ръце донесох камъни от езерото. Огнището изградих на есен, когато приключих оранта с мотика и още не бе дошло време да се отоплявам — дотогава си готвех навън, рано сутрин и направо на земята; и до днес съм убеден, че в някои отношения тоя начин на готвене е по-удобен и по-приятен от обичайния. Ако преди да се е опекла питката, завалеше, прикрепях няколко дъски над огъня и сам се скривах под тях, за да я наглеждам — тъй прекарвах приятни минути. През тия дни, когато ръцете ми бяха твърде заети, четях малко, но затова пък всяко късче хартия, което се въргаляше по земята или ми служеше да хващам съдовете, или да застилам масата, ми доставяше точно толкова удоволствие, колкото и „Илиадата“.