Постъпвайки по тоя начин, предците ни са проявили известно благоразумие, водени сякаш от убеждението, че първо трябва да се задоволяват най-неотложните нужди. Но задоволени ли са днес най-неотложните ни нужди? Мине ли ми през ум да си купя разкошно жилище, веднага ме възпира мисълта, че страната ни още не е дозряла за ЧОВЕШКАТА култура и днес сме принудени да режем ДУХОВНИЯ си хляб значително по-тънко, отколкото предците ни са рязали пшеничения. Не че трябва да се отрича архитектурната украса, та дори и в най-трудните времена, но нека красотата покрива жилищата ни там, където се съприкосновяват с живота ни, а не отвън, тъй както седефът покрива тялото на мидата. Къде ти! Влизал съм в няколко разкошни жилища и добре знам с какво са покрити.
Макар да не сме се изродили дотам, че да не можем и днес да живеем в пещери и вигвами и да се обличаме в кожи, по-добре е все пак да се възползваме от придобивките, които дължим на човешката изобретателност и трудолюбие. В край като нашия човек може по-лесно и на по-ниска цена да си подсигури дъски, шинди, вар и тухли, отколкото удобна пещера, цели трупи, достатъчно количество дървесна кора или дори подходяща глина и плоски камъни. Говоря осведомено по тоя въпрос, тъй като съм запознат с него както теоретически, така и практически. С малко повече находчивост можем да използваме тия материали тъй, че да станем по-богати и от най-богатите днес и да превърнем цивилизацията в благодат. Цивилизованият човек е помъдрял и насъбрал опит дивак. Но да се върнем към моето начинание.
В края на март 1845 година взех на заем една брадва и се отправих към гората край езерото Уолдън, където смятах да си построя къща; там се залових да отсека няколко високи, островърхи и млади бели бора. Трудно се започва, без да си взел едно-друго на заем, но може би това е най-благородният начин да приобщиш ближния към своите намерения. Собственикът на брадвата не пропусна да отбележи, че я пазел като зеницата на очите си. Затова пък му я върнах по-остра, отколкото беше. Работех на един чудесен хълм, покрит с борова гора, през която се виждаше езерото и малка полянка с едва покарали борчета и лески. Ледът още не бе се разтопил, макар тук-там да проблясваше водната повърхност, и беше целият тъмен и огизнал. Додето работех там, на няколко пъти преваля слаб сняг, но обикновено, когато вървях покрай железопътната линия към къщи, жълтеникавата пясъчна ивица блещукаше в маранята, релсите грееха на пролетното слънце и аз дочувах песента на чучулигите, калугериците и другите птички, дошли да споделят още една година с нас. Бяха ония прекрасни пролетни дни, през които зимата на нашето недоволство 135 135 Шекспир, „Ричард III“, I, 9 — Б.пр.
си отива заедно с топящия се сняг, а животът започна да излиза от вцепенението си. Веднъж, когато острието на брадвата ми отхвръкна от дръжката, та трябваше с камък да вбия клин от зелена леска и да натопя брадвата в езерото, за да набъбне дървото, една пъстра змия се шмугна във водата и остана на дъното през цялото време, додето бях там, сиреч повече от четвърт час, без да помръдне — навярно защото още не бе излязла напълно от зимното вцепенение. Помислих си, че и при хората е същото, щом остават в сегашното си жалко и примитивно състояние, но стига живителната сила на пролетта да се разлее в жилите им, те несъмнено ще се издигнат до по-духовно съществуване. И друг път съм попадал в мразовити утрини на змии с отчасти сковани тела, очакващи слънцето да ги раздвижи. На първи април валя дъжд, който разтопи леда, а в ранните часове на деня, когато се стелеше гъста мъгла, дочух един заблуден гъсок да пляска напосоки из езерото и да кряска объркан, сякаш бе самият дух на мъглата.
И тъй, няколко дена сякох дървата и дялах греди и мертеци, служейки си само с малката брадва и неспохождан от никакви годни за споделяне мъдри мисли, си тананиках тия стихчета:
Казваме, че знаем много,
но празнословим най-убого —
изкуство и наука
не водят до сполука.
Вятър краткотраен
е всичко, дето знаем.
Насякох носещи греди шест инча широки, одялах от двете страни голяма част от подпорите и само от едната страна мертеците и дърветата за пода, оставяйки кората, така че да бъдат хем прави, хем значително по-здрави от бичени дъски. В двата края на всяка подпора старателно издялах шип или жлеб, тъй като вече бях взел на заем и други инструменти. Работният ми ден в гората не беше твърде дълъг, но обикновено си носех по малко хляб с масло, загънат във вестник, та да мога да прочета вестника по пладне, седнал на купчината свежи борови клони и похалвайки от хляба, наситен с боров аромат от ръцете ми, цепите покрити с плътен слой смола. Бях станал по-скоро приятел, отколкото враг на боровете, понеже — отсичайки няколко ги бях опознал добре. Случваше се екотът от брадвата ми да привлече някой пътник и двамата сладко да си поприказваме сред нападалите трески.
Читать дальше