Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Маа Макутси понижи глас.

— Всъщност още не сме излизали никъде — каза тя. — Но и това скоро ще стане.

Тази вечер господин Бърнард Селелипенг пристигна пръв от целия курс и почука на вратата около двайсет минути преди началото на часа. Маа Макутси беше дошла преди половин час, защото трябваше да приготви упражненията за часа и да пооправи нарисуваната с тебешир схема на дъската. Този следобед в залата се беше провела сбирка на бойскаути и някое от момчетата бе сложило пръстите си върху рисуваната от маа Макутси клавиатура.

— Аз съм, маа — каза той като влизаше. — Бърнард Селелипенг.

Тя вдигна поглед и му се усмихна. Видя лъскавата прическа на път и закопчаната до якичката риза. Видя също и лъснатите му до блясък обувки, които според нея бяха добър знак и подсказваха, че и нейните нови зелени обувки ще му направят нужното впечатление.

Тя му се усмихна, докато той сядаше на чина си, където вече го чакаше листът с провереното есе. Когато той го взе и зачете написаната с молив рецензия, тя се направи на много задълбочена в купа листа на масата, но всъщност внимателно следеше реакцията му.

Той вдигна поглед и тя веднага разбра, че е не е сгрешила. Той сгъна листа, стана и се приближи към нея.

— Надявам се, не сте си помислила, че съм бил прекалено директен, маа — каза той. — Исках да съм откровен и бях откровен.

— Разбира се, че не. Много се зарадвах на вашето есе.

— А вашата рецензия е точно такава, каквато ми се искаше — продължи той. — Искам да ви попитам дали не бихте излезли с мен да пийнем нещо тази вечер след часа? Свободна ли сте?

Разбира се, че беше свободна. През целия час, независимо че бе изцяло погълната да преподава машинопис, тя не мислеше за нищо друго, освен за господин Бърнард Селелипенг. Трудно беше да задава въпроси към целия клас, вместо само на господин Селелипенг, този усмихнат елегантен мъж в средата на втората редица. Имаше толкова много въпроси, които искаше да му зададе. Какво работи например. Откъде е, на колко е години. Тя предполагаше, че е около трийсет и пет — трийсет и шест годишен, но при мъжете това винаги трудно се разбираше.

Накрая, след като часът свърши и курсистите се разотидоха, той й помогна да подреди залата и да заключи. После я поведе към колата си, сама по себе си също добър атестат за него, и поеха към един бар в покрайнините на града, на пътя за Франсистаун. За маа Макутси усещането да се вози в тази кола бе изключително приятно. Седнала на мястото до шофьора, като някоя от онези щастливи жени, возени от своите съпрузи и любовници, тя изпитваше чувство на сигурност и закрила. Струваше й се съвсем в реда на нещата един такъв красив мустакат мъж да я вози в колата си, дивеше се колко бързо се свиква с този комфорт. Край на ходенето пеш по прашните пътеки, край на изнурителното чакане по спирките на претъпкания и задушен транспорт, в който човек се друсаше до припадък срещу една-две пули.

Бърнард Селелипенг й хвърли един поглед и й се усмихна. Усмивката, каза си тя, беше най-привлекателната му черта. Топла, предразполагаща усмивка, от тези, които лесно можеш да си пожелаеш да виждаш цял живот. Съпруг, който те гледа строго през цялото време, би бил по-лош, отколкото никакъв съпруг. Но съпруг, който се усмихва така, ще разтапя душата на съпругата си всеки ден.

Пристигнаха в бара. Маа Макутси беше виждала това заведение от пътя, но за пръв път щеше да влезе вътре. Беше известно като скъпо заведение, тук се сервираше и храна. Свиреше приятна музика, един сервитьор дотича веднага до масата им. Господин Бърнард Селелипенг си поръча бира, а маа Макутси, която изобщо не пиеше алкохол, си поръча сок с лед.

Бърнард Селелипенг лекичко чукна чашата си в нейната и отново се усмихна. Те не бяха говорили много в колата и сега той я попита къде живее и с какво се занимава през деня. Маа Макутси се колебаеше дали да му каже за работата си в „Дамска детективска агенция №1“. Тя не знаеше дали той няма да се притесни от това, че има срещу себе си детектив, макар и само помощник-детектив, и затова се задоволи да се представи като помощник-управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“.

— А вие, раа? — попита тя. — Вие какво работите?

— В диамантената промишленост, — каза той. — Управлявам отдел „Човешки ресурси“ в една фирма.

Това силно впечатли маа Макутси. Работата в диамантения бизнес беше високоплатена и сигурна, а „Човешки ресурси“ звучеше много съвременно. Но дори и докато си го мислеше, не преставаше да си задава въпроса как е възможно един мениджър по „Човешки ресурси“, хубав, в интересна възраст и със собствена кола, да не е обвързан. Той сигурно беше една от най-добрите партии в цял Габороне и все пак се бе спрял на нея, на маа Макутси, за която не можеше да се твърди, че е сред най-бляскавите дами. Той можеше просто да отиде пред Ботсуанския колеж за секретарки, да паркира на тротоара и да си избере колкото си ще модни момичета, при това много по-млади от нея. И все пак не беше го направил. Тя хвърли поглед към лявата му ръка, докато той вдигаше с нея халбата си. Нямаше халка.