Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Маа Рамотсве остави кесиите на масата.

— Голямо пазаруване — каза тя. — Много месо, много пилешко. — Тя замълча. Знаеше, че Мотолели обича тиква. — И една тиква. Голяма. И много жълта — добави.

Момичето не каза нищо. После рече с равен глас:

— Много хубаво.

Маа Рамотсве я погледна. Тази сутрин се бяха разделили в добро настроение, значи нещо беше станало в училище. Тя помнеше своите ученически години, успехите и провалите, всичко, през което минава човек. Сега, от разстоянието на годините, тези вълнения и драми изглеждаха незначителни, но тя помнеше колко бяха тежки и потискащи тогава. Помнеше един случай, когато директорът на училището в Мочуди се опита да открие извършителя на няколко кражби. Някое от децата крадеше. Директорът събра всички ученици в своя кабинет и накара децата едно по едно да сложат ръка върху голямата Библия на сетсуана 2 2 Езикът на народността тсуана. — Бел.прев. , която седеше на бюрото му, и да произнесат под острия му поглед думите: „Кълна се, че не съм крадец.“

— Който е невинен, няма от какво да се бои — бе заявил директорът пред всички ученици, събрани на прашното игрище. — Обаче онзи, който излъже с ръка върху Библията, ще бъде поразен от мълния. Това е сигурно. Може би не веднага, а по-нататък, когато не очаква. Точно тогава Господ ще го порази.

Бе настъпила пълна тишина. Прешъс погледна към небето, но то бе съвсем празно. Разбира се, нямаше съмнение, че това, което казва директорът, е вярно. Имаше случаи на хора, ударени от мълния, и тези хора сигурно са го заслужавали. Те са крали, а може би са извършвали и нещо по-лошо. Тя не се съмняваше, че крадецът, който и да бе той, знае това и когато отива да се закълне, фаталните думи ще заседнат на гърлото му. Но когато и последният ученик излезе от директорския кабинет, а директорът се появи с гневен поглед, тя разбра, че не е станало така, и сега един от учениците го грози смъртна опасност. Кой ли можеше да е това? Тя, разбира се, имаше своите подозрения. Всички в училище знаеха, че на Илайджа Себекеди не може да му се вярва много-много, и макар никой да не беше го видял с очите си как краде, откъде ли бяха всичките кутии кондензирано мляко, които той пиеше така демонстративно след училище? Всички знаеха, че баща му е пияница, налива се с домашна бира и прахосва парите на семейството. Илайджа и братята и сестрите му носеха износени от други деца дрехи и обувки. Често се случваше някой да познае старите си, съвсем изтрити обувки на краката на Илайджа и братчетата му. Така че имаше само едно обяснение за кутиите с кондензирано мляко.

Онази нощ тя лежеше на кушетката си, гледаше как се мести квадратът лунна светлина на отсрещната стена на стаята и мислеше за него. Дъждовният сезон скоро щеше да настъпи. Щяха да почнат бурите. Илайджа Себекеди би трябвало да се бои от тях. Щеше да има светкавици. Тя затвори очи и после изведнъж сърцето й подскочи и тя пак отвори очи. Самата тя беше излъгала! Само преди седмица бе изяла една мекица, която намери в кухнята! Не можа да й устои и после веднага се почувства виновна, още докато облизваше пръстите си от пудрата захар. Беше произнесла: „Кълна се, че не съм крадла“, но всъщност беше излъгала — груба и безцеремонна лъжа, на всичкото отгоре и повторена, защото първият път директорът не можа да я чуе, толкова тихо бе произнесла тия проклети фатални думи. И сега мълнията щеше да я порази, нямаше връщане назад.

Тя не спа добре и сутринта на закуска беше тиха и умислена. Маа Рамотсве рано бе останала без майка и за нея се грижеха баща й и няколко нейни лели, които се редуваха да поддържат къщата. Тези нейни лели бяха сякаш безброй — весели, сръчни жени, които сякаш чакаха с нетърпение да дойдат пак в Мочуди, за да пренаредят къщата и да променят всичко, което предишната леля беше наредила. Те бяха все къщовници, чистотата за тях беше въпрос на чест; дворовете им блестяха, те редовно премитаха, прилежно събираха пилешките курешки и торяха с тях лехата с пъпеши — това бяха жени, които разбираха колко е важно да стържеш почернялата мазнина от тиганите си, докато блесне сребрист метал. Това не бяха дребни работи. С тези неща те даваха пример на децата в къщи как трябва да живеят — като чисти и спретнати хора.

В онази сутрин, седнала на кухненската маса с баща си и леля му от Палапае, Прешъс Рамотсве гледаше меките лъчи на изгрева, които струяха през вратата. Тя се питаше дали ще се заоблачи — това бе възможно — и дали ще има светкавици — това също бе възможно; тогава утре сутринта тя може би нямаше да седи на тази маса. Разбира се, само едно нещо й оставаше — да признае всичко на баща си и леля му.