Джоан Рос - В клопка

— Ноа?

— Сега пък какво има?

Лицето й бе снежнобяло, гласът й бе надебелял и завален, кожата й леденостудена. Не можеше ли просто да си почива, докато дойде бързата помощ? Щяха да имат достатъчно време за разговори. По-късно.

— Ще умра ли?

Отговорът на Ноа прозвуча в ушите й като неразбираемо бучене, и Сара откри, че няма сили да вдигне клепачи, за да го погледне. Той я грабна на ръце и черната вихрушка я погълна.

Няколко часа по-късно Сара отвори очи. Не можеше да се ориентира в непознатата обстановка. Морето от белота първо я накара да си помисли, че е попаднала в снежна буря. „Но това е невъзможно“, напомни си тя. „Във Феникс никога не вали сняг.“ Примигна от усилието да проясни погледа си. Обърканите й очи обгърнаха белите стени, белия таван, белите плочки на пода. Дори коравият чаршаф, който я покриваше, беше бял. Къде се намираше?

В замаяните й мисли се втурна един дълбок глас.

— Ти се събуди.

Като чу този познат звук, Сара се опита да фокусира погледа си върху Ноа, седнал на няколко метра от нея.

— Така ми се струва.

Той се измъкна от прекалено малкия пластмасов стол и се изправи до леглото й.

— Вземи — подаде й чаша вода. — Сигурно си жадна.

Тя с благодарност прие помощта му да седне в леглото.

Ала докато пиеше жадно, откри, че дори това изисква върховни усилия.

— Благодаря — прошепна и се отпусна на възглавницата.

— Устата ми сякаш е пълна с памук — оплака се тя и облиза с език пресъхналите си устни.

— Това е от шока, докато те шиеха — обясни той.

— Имам чувството, че и главата ми е пълна с памук.

Той отметна косата й от дебелата превръзка, опасваща главата й.

— Просто си представи, че си пила нещо долнопробно.

Сара притисна пръсти към слепоочието си.

— Шевове ли имам?

— Няколко. Няма да се виждат под косата — побърза да я успокои той.

— Да не съм катастрофирала? — попита тя объркано.

— Не си ли спомняш?

Сара се намръщи.

— Опитвам се. Помня, че отивах на приема на Малкълм. — Очите й се разшириха. — Той умря ли или съм сънувала?

— Умря.

— И аз така си мислех. И помня, че откраднах короната. Прехапа устни и си спомни. — Но тя се оказа фалшификат. И ти ме остави, за да отидеш у Малкълм. Тогава се сетих, че истинската корона е у Гизела. — Погледна го. — Казах ли ти за това?

— Чух те как го обясняваше на Питър — отвърна той с усмивка. — Между другото, това беше блестящо детективско прозрение.

— Благодаря — откликна Сара разсеяно. Съзнанието й все още бе насочено към проблема. Въздъхна. — Помня как карах към Гизела. Но това е всичко.

Той се наведе и леко я целуна по изпръхналите устни.

— Поспи сега. Ще поговорим за всичко това по-късно.

Сара признателно затвори очи.

— По-късно — съгласи се шепнешком.

Ноа остана до леглото й през цялата нощ и едва не се скара с дежурната сестра, която му предлагаше да си отиде у дома и да остави персонала да се погрижи за Сара. Когато тя на следващата сутрин се събуди, първото, което видя, бяха светлокафявите очи на Ноа, които я гледаха напрегнато.

— Изглеждаш ужасно — прошепна тя, оглеждайки наболата му брада, измачканите дрехи, несресаната коса. Лицето му бе набраздено от дълбоки линии, които по-рано не бе забелязала.

— Много благодаря — провлачи той. — Радвам се, че отново ставаш нормална.

Тя се надигна в леглото, свивайки се малко от болката в главата.

— Не исках така да го кажа — извини се безсилно. — Просто изглеждаш уморен. Откога си тук?

— Откак те приеха, преди около осемнайсет часа.

— И през всичкото това време съм спала? — попита тя недоверчиво.

— Събуди се за няколко минути, но през останалото време беше в безсъзнание. Това обаче не е изненадващо. В спешното отделение ти биха конска доза успокоителни.

Тя за опит вдигна ръка към главата си.

— Бях ранена, нали?

— Куршумът одраска главата ти.

— Помня. Аз бях ранена, а ти ми се караше.

Той трепна вътрешно. Как можеше от всички ужасни неща да е запомнила точно това?

— Бях разтревожен за теб. Не трябваше да рискуваш така живота си.

— Не можех да оставя Гизела да те убие — възрази тя и затвори очи: — Ще се бием ли сега?

Той взе ръката й.

— Няма.

Сара не отвори очи, но успя да се усмихна.

— Радвам се.

За момент и двамата замълчаха.

— Да.

— И всичко мина добре?

— Да.

Отново тази лека усмивка.

— Щастлива съм за теб, Ноа. Знам колко много значеше това за теб.

Ноа трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да не й се развика. За да не й каже, че проклетата корона не струва пукната пара в сравнение с нейния живот. Но тя вече достатъчно бе преживяла. Той замълча.