Джоан Рос - В клопка

— Когато Папа Инокентий Трети започнал четвъртия кръстоносен поход срещу Египет, той си осигурил помощта на Венеция.

— Обаче венецианската държава имала силни търговски връзки с Египет — вмъкна Сара, — и това директно противопоставило политиката на дожа срещу папата.

— Какво общо има това с короната? — попита Питър нетърпеливо.

— Ще стигнем и до това — отговори баронесата спокойно и кимна към Сара. — Тъй като ти знаеш всичко, би ли осветлила нашия приятел?

Сара нямаше желание да си бъбри с никой от тези двамата, но в момента бе готова да направи всичко, за да даде на Ноа време да дойде, преди Гизела да е изпълнила заканата си да застреля и Питър, и нея. Пое дълбоко въздух.

— Виждаш ли, Питър, в хазната нямало достатъчно пари да се плати на венецианските кръстоносци, затова било постигнато споразумение походите да направят достатъчно голям обход, за да се позволи на армията да завладее Зара, венецианска собственост под закрилата на унгарския крал. — Погледна към баронесата. — Струва ми се, казахте, че той е бил ваш родственик.

— Разбира се — отвърна Гизела. — Казах ти, че съм от кралско потекло.

— Предполагам, че в Зара някой от кръстоносците се е запознал с момиче от вашето семейство?

— Много си проницателна — похвали я баронесата.

Сара кимна, опитвайки се да не поглежда към часовника и продължи разказа си. Защо се бавеше Ноа?

— Това бил най-лошият период на града. Венецианците завладели църквата. Бронзови статуи били претопявани в монети, от храмовете се крадяли свещени реликви. Всичко било ограбено. — Погледна въпросително към Гизела. — Предполагам, че тогава короната е попаднала във вашата фамилия.

— Точно така. Тя е била приемлива зестра, когато младият кръстоносец се върнал в Унгария. — Зелените й очи светнаха. — Остана в моето семейство повече от триста години. Преди проклетите турци да я откраднат от нас.

— По време на отоманската експанзия през хиляда петстотин двадесет и първа? — попита Сара, неволно заинтригувана от способността на баронесата да проследи не само семейното си дърво, а и пътя на короната през толкова векове.

— Проклетият султан Сюлейман! — изръмжа баронесата. — Отоманците са го наричали Законодателят, европейците — Великолепни. Аз го наричам крадец — изсъска тя злобно.

— Не че тази история за любов и войни не е очарователна — намеси се Питър. — Но аз все още не виждам връзката.

Гизела въздъхна отегчено.

— Наистина, Питър, ти нямаш абсолютно никакво чувство за история. Моето семейство чака повече от четиристотин години да си върне това, което му принадлежи. Най-после аз ще съм тази, която ще го постигне.

— Ти си абсолютно луда! — възкликна той невярващо. — Да не искаш да ми кажеш, че нямаш намерение да продадеш короната?

— Разбира се, че не.

Той я зяпна.

— И няма да изтъргуваш дори скъпоценните камъни?

Гизела пренебрежително махна с ръка.

— Не ставай глупав. Ако исках само скъпоценните камъни, бисерите в короната на Вастърс са точно толкова ценни. Това е въпрос на чест.

— Винаги съм знаел, че си малко смахната — изсумтя той, — но това надминава всичко!

— Не бях прекалено луда, когато посях в ума ти идеята да откраднеш короната — възрази тя. — Използвах собствената ти алчност срещу теб. — Поклати глава със съжаление. — Ние с теб бихме могли да направим добър отбор. Но лакомията ти те прави твърде ненадежден. — Блестящите й зелени очи се насочиха към Сара. — Искрено съжалявам, че си се забъркала в това, мила моя. Но ти разбираш, че не мога да те оставя да си отидеш. — Зъбите й блеснаха в успокоителна усмивка. — Обещавам обаче да застрелям първо теб, за да не трябва да гледаш как умира Питър.

Сара не можеше да повярва, че това се случва с нея. Трескаво се мъчеше да измисли нещо, каквото и да е, което да промени резултата от безразсъдното й решение да дойде тук сама.

— Може ли поне за малко да подържа короната? — помоли тя много по-спокойно, отколкото всъщност се чувстваше. — Виждала съм само фалшификата. Бих искала да мога да разгледам истинското съкровище.

Баронесата за момент се замисли върху това.

— Защо пък не? — реши накрая. — Питър, дай на Сара короната.

Когато й я подаде, очите му бяха изпълнени с извинение. Сара разбираше, че Питър определено не е по-щастлив от нея от начина, по който се развиват нещата.

— Благодаря — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по златната корона.

Камъните грееха като огън в златните си легла. Нямаше да умре, каза си Сара твърдо. Прекалено много неща още й предстояха. Двамата с Ноа бяха оставили много неща недовършени. Ноа… ако само беше го послушала! Въпреки нарастващият страх, тя се вкопчи в надеждата, че той ще се появи в последния момент, сякаш от небето ще падне, за да я спаси.