Джоан Рос - В клопка

Наистина е луда, каза си Ноа. А и той не бе по-нормален, след като изобщо се замисля върху предложението й. Да работи със Сара би било като да играе на гоненица със заредена ръчна граната. Въпросът беше не дали проклетото нещо ще гръмне, а кога.

Но ако не се съгласеше с налудничавата й идея, тя без съмнение щеше да свърши на дъното на някое езеро в аризонската пустиня. Ако я оставеше сама на себе си, тази побъркващо упорита жена сама щеше да си търси убийството.

— Добре — съгласи се той рязко. — Смятай, че си си намерила съдружник. Но аз ще ръководя играта.

Сара се усмихна. Победителите трябва да са великодушни. Освен това Ноа не изглеждаше ни най-малко във възторг от тази перспектива. Нямаше смисъл повече да се кара с него.

— Съгласна съм — отвърна тя без колебание.

Той трябваше да е сигурен, че тя е готова да приема нарежданията му, без да се замисля. Животът и на двамата можеше да зависи от това.

— И след като единственото, което те интересува, е наградата — продължи той, — короната остава изцяло за мен.

Сара ахна. Току-що бе направила поредната фатална грешка в преценката си. Разбира се, Ноа нямаше никакво намерение да върне короната на съответните власти. В какво по дяволите се бе оплела?

Гласът на Ноа се вряза в нещастните й мисли:

— Чакам отговор.

— Наистина ли ще я развалиш, само за да вземеш скъпоценните камъни? — попита тя безсилно.

— Това не е нещо, за което ще се пазарим. Аз ти обещавам, че ще ти бъде платено добре. Но ти или ще ми дадеш короната без никакви въпроси, или си търси друг съдружник.

Сара разбираше, че заканата не е на шега. Трябваше да се престори, че е съгласна и да измисли как да се измъкне от тази лепкава мрежа, в която се бе оплела. Тя имаше искреното намерение да върне съкровището на законния му собственик. Реши да послуша опита на Скарлет O’Xapa и да остави тази малка дилема за утре.

— Добре — съгласи се с пресеклива въздишка. — Договорихме се.

Ноа кимна с неприкрито задоволство.

— Искаш ли по този случай да си стиснем ръцете?

Това бе по-скоро заповед, отколкото предложение и когато Сара послушно пое протегнатата му длан, осъзна, че му дава много повече, отколкото само ръката си. Току-що бе поставила живота си в ръцете на един непознат. Дори не знаеше кой е той всъщност.

— Не знам дори как да те наричам — оплака се тя.

— Винаги съм отговарял на името Ноа.

— Това ли е истинското ти име? — Моля те, не ме лъжи за това, молеха го сините й очи.

— Даде ми го майка ми — увери я той с усмивка. — Още преди да се родя. Вече четири поколения това име се дава на първородния син в моето семейство.

Това я накара да се почувства малко по-добре. Човекът имаше поне майка. И семейство с традиции. Колко лош можеше да бъде?

— А второто ти име?

Лицето му се затвори.

— За някои неща просто трябва да ми се довериш.

— Доверявам ти се — излъга тя.

Светлокафявите му очи се взряха в лицето й, търсейки въпросите, които засега оставаха незададени. Накрая Ноа осъзна, че все още държи ръката й, и я пусна.

— Добре — отсече той. — На работа.

Час и половина по-късно Ноа отново седеше във фургончето в подножието на хълма и чакаше Сара да се срещне с Питър Тейлър. Все още мислеше, че идеята е глупава, но Сара бе непреклонна. Тя трябваше да си възвърне доверието на Малкълм и настояваше, че това е най-добрият начин да го направи. В края на краищата, след като Ноа можеше да повярва, че е способна да открадне, защо и Питър да не приеме на вяра приказките й?

Застанала пред кабинета на Тейлър, Сара изтри влажните си длани в полата, чудейки се как една леденостудена ръка може да се поти. После почука на вратата, отначало нерешително, а след това по-силно.

— Влез.

Питър вдигна поглед при появяването й и очите му леко се присвиха.

— Здравей, Сара — поздрави я той приветливо. — С какво мога да ти бъда полезен?

Тя спря пред голямото махагоново бюро и кръстоса пръсти зад гърба си. Не искаше Питър да види колко силно треперят ръцете й.

— Мисля, че трябва да поговорим.

Той посочи към стола.

— Съгласен съм. Да повикам ли Малкълм?

Кръвта й леко се смрази и Сара трябваше да положи усилия да се овладее.

— Ако нямаш нищо против, бих искала отначало да поговорим насаме. След това можеш да решиш дали да разкажеш на Малкълм.

Той взе един молив и разсеяно то завъртя в пръстите си. Очевидно обмисляше думите й. Сара усети, че е затаила дъх.

— Ти работиш за Малкълм — напомни й той. — Всякакви проблеми трябва да се отнасят до него.