Джоан Рос - В клопка

— Мръсна работа — съгласи се Ноа и излезе от фургона.

— Да бе — подвикна след него Дай. — Какъв късмет, че си се навил да се жертваш.

Ноа едва се сдържа да не отмени разговора с Малкълм Бренд тази сутрин. Не му се искаше да губи скъпоценното си време, за да слуша философстванията на някакъв гангстер с мания за величие. Имаше си по-важна работа — например да разпита онази прелестна фалшификаторка, която работеше в ателието на Бренд.

Десет минути след началото на интервюто секретарят на Малкълм Бренд му съобщи, че го търсят по телефона от чужбина, и желанието на Ноа се сбъдна.

— Моля да ме извините, господин Ланкастър — каза Малкълм и протегна ръка към телефона.

— Разбира се — съгласи се незабавно Ноа. — И без това искам да направя наоколо някои снимки. Може би можем да продължим следобед.

— Чудесно — усмихна се Малкълм.

След по-малко от две минути Ноа се втурна в ателието без да почука.

— Искам да говоря с теб — съобщи той рязко.

— Първо добро утро — отвърна Сара спокойно. — Между другото, забравих да те питам нещо, когато така грубо ме събуди тази сутрин.

— Значи и двамата имаме въпроси — отвърна той.

Тя за момент не му обърна внимание.

— Как всъщност позвъни в моята стая? Като се броят всички вътрешни номера, в тази къща трябва да има поне тридесет телефона.

— Стаите за гости имат директни телефони — обясни й той. — Докато вчера обикалях къщата, си записах твоя номер.

Тя кимна. Не бе особено изненадана. Тази сутрин се бе обадила на „Арт Дайджест“ в момента, в който редакцията започваше работа, и макар оттам да бяха потвърдили, че наистина имат журналист на име Ноа Ланкастър, Сара продължаваше да не му вярва. Всъщност какви доказателства имаше, че този човек наистина е Ноа Ланкастър? Той всъщност можеше да е шарлатанин. В този момент тя съжали, че не поиска от редакцията физическо описание на техния журналист.

— Нищо не пропускаш — забеляза тя хладно.

— Така е. Включително факта, че си достатъчно глупавата да си мислиш, че можеш да си излезеш оттук с последната придобивка на Бренд.

Последните му думи сякаш изкараха въздуха от дробовете й и Сара трябваше да положи големи усилия, за да се овладее.

— Не разбирам за какво говориш.

Той скръсти ръце пред широките си гърди и заплашително я изгледа:

— Сега сигурно ще ми кажеш, че в твоите среди книгите върху ранно християнско изкуство се смятат за леко четиво преди сън.

Тя побледня.

— Откъде знаеш за това?

Ноа пренебрежително сви рамене.

— Би трябвало да те интересува не откъде аз знам, а фактът, че Бренд и Тейлър знаят. — Той поклати глава и презрително измърмори: — Господ да ме пази от аматьори!

От яд цветът се върна на страните й.

— Поне не е толкова лошо, колкото да си професионалист! — изстреля тя в отговор.

Ноа се наведе и лицето му се оказа на сантиметри от нейното.

— Трябва да си луда.

— Така ли? — поинтересува се тя, възвърнала самообладанието си. — Да смятам ли, че е нещо обичайно журналистите от „Арт Дайджест“ да подслушват? Наистина, господин Ланкастър — ако това е вашето име — не вярвам да мислите, че съм толкова наивна.

— Всеки, който може да измисли такъв тъп план, има жълто около устата — сряза я той.

Един безкраен миг двамата се гледаха. Мръщенето на Ноа би могло да разтопи и камък. Сара предизвикателно бе вирнала брадичка. Накрая Ноа се сети за какво всъщност е тук.

— Виж какво, не е това мястото да го обсъждаме — заяви той внезапно сериозно, бръкна в джоба на панталона си и й подаде един ключ.

— Какво е това?

— Ако не можеш да познаеш един ключ от апартамент, как очакваш да познаеш, една корона на хиляда шестстотин и петдесет години? — заяде се той и надраска един адрес на бележника си. Откъсна листа, после още няколко, които смачка и пъхна в джоба на якето си.

— Знаеш ли, че си неустоим, когато решиш да се правиш на чаровен? — попита Сара с най-сладкия си глас. — Добър квартал — забеляза тя, като погледна листчето, което Ноа й подаде. — Малко по-висока класа, отколкото бих очаквала от един крадец, но сигурно така можеш да работиш близо до дома си. — Възнагради го с една ангелска усмивка: — Кажете ми, господин Ланкастър, вашите съседи заключват ли сребърните си прибори, когато ви канят на вечеря?

— Вие сте цяло съкровище, госпожо — върна й го Ноа. — А сега, ако си свършила да разиграваш комедии, какво ще кажеш да се махнеш оттук?

Тя вдигна предизвикателно глава: