Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Не, не си! — Том успя да се изправи на колене. — Ти си ми приятелка! — извика той.

— Мразя те! Мразя те! — крещеше Хестър.

— Добре, но аз държа на теб, без значение дали това ти харесва или не! — изкрещя Том. — Да не мислиш, че си единственият човек, загубил родителите си? Аз се чувствам също толкова ядосан и самотен, колкото и ти, но да си ме видяла да ходя насам-натам с желанието да убивам разни хора и да се опитвам да бъда превърнат в Преследвач! Ти си просто една груба, самосъжаляваща се…

Но останалата част от онова, което възнамеряваше да й каже премина в учудено хлъцване, тъй като внезапно видя града под себе си и Еърхейвън, и приближаващите ездачи толкова ясно, сякаш беше посред бял ден. Видя как звездите избледняха, видя как лицето на Хестър замръзна по средата на един вик, а от ъгълчетата на устата й се проточи слюнка; видя собствения си трептящ силует да танцува сред пропитата с кръв трева.

Нощното небе над скалите се изпълваше с неземна светлина, сякаш от Отвъдната Страна бе изгряло още едно слънце, някъде далече на север.

Катрин наблюдаваше, прикована на едно място, докато куполът на „Свети Павел“ се разцепи по черните си кантове и отделните участъци разцъфнаха като венчелистчета. Отвътре по централната кула бавно се издигаше нещо и същевременно се разтваряше като орхидея от студен бял метал. Тътенът на огромната хидравлика ехтеше из площада и вибрираше из корпуса на Инженериума.

— МЕДУЗА! — прошепна Бийвъс Под, застанал зад нея в отворената врата. — Всъщност те изобщо не са ремонтирали катедралата! Изградили са МЕДУЗА вътре в „Свети Павел“!

— От Гилдията ли сте?

Те се обърнаха. Един инженер стоеше зад тях.

— Какво правите? — озъби се той. — Този портал е с ограничен достъп за всички, с изключение на Отдел Л.

Той замълча, взрян в Катрин и тя видя, че и Бийвъс я гледаше втренчено, а тъмните му очи се бяха разширили от ужас. За миг тя не можа да разбере какво му става. После разбра. Дъждът! Беше забравила за знака на Гилдията, който той бе нарисувал толкова старателно между веждите й и който сега се стичаше по лицето й на тънки червени струйки.

— Какво, в името на Куърк? — ахна инженерът.

— Кейт, бягай! — извика Бийвъс и бутна инженера встрани, а Катрин побягна и чу гневния вик на мъжа зад себе си, когато падна. После Бийвъс се озова до нея и я сграбчи за ръката. Втурнаха се наляво-надясно из празни коридори, докато над главите им се разкри едно стълбище. Слязоха по едни стълби, после по други, а зад себе си чуха още викове и после внезапния пронизителен писък на аларма. След това се озоваха на дъното, в едно малко фоайе, някъде в задната част на Инженериума. Там имаше две големи стъклени врати, които се отваряха към Последния етаж, където стояха двама пазачи от Гилдията.

— Има външно лице! — задъхано каза Бийвъс, сочейки назад към мястото, откъдето бяха дошли. — На Третия етаж! Мисля, че е въоръжен!

Пазачите вече бяха обезпокоени от внезапния звън на алармата. Те се спогледаха шокирано, после единият започна да се изкачва по стълбите, изваждайки газов пистолет от колана си.

Бийвъс и Катрин се възползваха от шанса си и продължиха забързано нататък.

— Колежката ми е ранена — обясни Бийвъс, сочейки червените струйки по лицето на Катрин. — Ще я заведа в болницата! — Вратата се отвори и ги отведе навън в гостоприемния мрак.

Те тичаха толкова бързо, колкото им позволяваха силите в сенките на „Свети Павел“, после спряха и се ослушаха. Катрин чуваше тежкото пулсиране на машините и едно по-близко и силно пулсиране, което всъщност беше туптенето на сърцето й. Мъжки глас издаваше заповеди на висок глас някъде зад гърба им и чуха шум от бронирани крака, който се приближаваше.

— Охранители! — изхленчи тя. — Ще поискат да видят документите ни! Ще свалят качулката ми! О, Бийвъс, изобщо не биваше да те моля да ме вкараш тук! Бягай! Остави ме!

Бийвъс я погледна и поклати глава. Той се бе опълчил срещу Гилдията си, рискувайки всичко, за да й помогне, и сега нямаше намерение да я изостави.

— О, Клио, помогни ни! — въздъхна Катрин и нещо я накара да погледне към Патерностер Скуеър. Там, на стъпалата на Залата на Гилдията, стоеше старият Чъдли Помрой с ръце, пълни с пликове и папки, отправил поглед нагоре. През целия си живот тя не се бе радвала толкова, че вижда някого и се затича към него, повлякла Бийвъс Под след себе си и тихо извика: — Господин Помрой!

Той ги погледна безизразно, после ахна от изненада, когато Катрин свали глупавата качулка и той видя лицето й и сплъстената й от пот коса.