Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Веднага си личи правистът — засмя се Елъри. — Много обичам да обсъждам хипотезите си с юристи! Съвършено прав сте, ваша милост. Щеше да рухне. Но не рухна, защото Андрея каза истината. Разбрах, че казва истината, когато стигнах до края на умозрителното си пътешествие.

— Това комай е свръх силите ми — рече Полинджър. Откъде, по дяволите, сте разбрали?

— Защо би излъгала Андрея? — Елъри търпеливо запали нова цигара. — Би излъгала само ако тя самата бе убила Гимбъл и искаше да заличи следите си. — Той погледна димящата цигара. — Но кого уличаваше нейната лъжа, ако тя наистина лъжеше? Уличаваше Грозвенър Финч. Излизаше доста глупаво! Ако тя бе истинският престъпник, нали вече бе успяла да уличи в убийството Люси Уилсън? А къде бе Люси Уилсън? В затвора, с присъда за престъплението. Тогава инсценировката срещу нея бе успяла от гледна точка на Андрея. А кога нейната лъжа ме насочи към Финч? След присъдата на Люси Уилсън! Дали тя би провалила успешната инсценировка срещу един човек, за да уличи в престъплението друг? Едва ли. Дори и да не знаеше докъде ще ме доведе лъжата й, защо изобщо й трябваше да лъже, щом вече бе успяла да уличи Люси? Престъплението й бе благополучно извършено, жертвата й, живата й жертва, излежаваше присъдата си. Нямаше никакъв смисъл от по-нататъшно заличаване на следите. Така стигнах до извода, че Андрея казва истината.

— Сигурно си способен да се усъмниш и в собствения си баща! — рече Андрея.

— Забележката ти имаше за цел да ме обиди, но съвсем не е далеч от истината — засмя се Елъри. — При едно от разследванията ми се случи тъкмо това. Всички факти уличаваха баща ми, инспектор Куин, като престъпник! Беше много забавно, както можете да си представите.

— И какво стана? — запита жадно съдията Менандър.

— Това е друга история — рече Елъри.

— Още не сте свършили с тази — рече Полинджър с насмешка. — Не искам да издребнявам, но щом фактът, че Финч е знаел за промяната на застраховката, е толкова съдбоносна за решението ви, значи то не е чак толкова гениално, Куин. Въпросната малка подробност ви бе известна още отначало.

— О, боже — изстена Елъри. — Защо ли си избрах юристи за слушатели. Браво, Полинджър, много проницателна забележка. Но не сте уловили главното. Това, че Финч е знаел за промяната на облагодетелствуваното лице, нямаше абсолютно никакво значение, докато случаят с множеството му дедукции не бе окончателно развит. Самият факт не означаваше нищо за мен, докато не доказах по логически път, че убиецът е трябвало да знае за тази промяна. А откъде можех да го знам, преди да извърша всички предварителни дедукции? Фактът, че престъпникът е знаел за двойния живот на Гимбъл, ми подсказа, че той трябва да е знаел и за промяната на облагодетелствуваното лице. Фактът, че той умишлено се бе опитал да уличи в престъплението госпожа Уилсън, пък ми подсказа, че е знаел за двойния живот на Гимбъл. Фактът, че госпожа Уилсън е невинна, защото престъпникът е мъж, ми подсказа, че някой се опитва да я уличи в престъплението. Без всички тези стъпки гореспоменатият факт нищо нямаше да означава.

— Q. E. D. A 43 — побърза да каже Бил. — Чудесно! Великолепно! Браво! Ваша милост…

— Какво има, момко? — рече възрастният господин сприхаво. — Ако се безпокоите за застраховката, мога да ви обещая, че няма да срещнете процесуални спънки. На вашата сестра ще бъде изплатена пълната стойност на полицата.

— Не, не, господин съдия — заекна Бил. — Не е…

— Не ги искам тези пари — рече простичко Люси. Вече не плачеше. — Няма да ги докосна… — Тя потрепери.

— Но, скъпо дете — протестира съдията Менандър, — трябва да ги приемете. Те са ваши. Волята на покойния е вие да ги получите.

Черните очи на Люси, уморени и хлътнали, внезапно се усмихнаха.

— Искате да кажете, че са мои… мога да правя каквото си искам с тях?

— Разбира се — рече той кротко.

— Тогава ще ги дам на някого, който може би много скоро ще ми стане роднина… — рече Люси, обгръщайки крехките рамене на Андрея. — Ще ги приемеш ли, Андрея, като подарък от мен и от… Джо?

— О, Люси! — извика Андрея и очите й се насълзиха.

— Тъкмо за това исках да говоря с вас, ваша милост — припряно рече Бил. Бузите му пламтяха. — Люси току-що го каза… Нали разбирате… Миналата седмица Андрея и аз отидохме един ден… Сър — набра най-сетне кураж той и извади нещо от джоба си. — Ето го разрешителното за сключване на брак. Ще ни венчаете ли, ако обичате?

— За мен ще е удоволствие — засмя се съдията.