Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Добре, но ако наистина е била жена и случайно не си е носела червило? — възрази съдията Менандър. — Случва се.

— Вярно, случва се. Но на пода в безсъзнание е лежала Андрея! Не е ли имала тя чанта? Не е ли носела в нея естественото женско оръжие — червилото? Разбира се, че го е носела, безполезно е да го споменаваме. Защо тогава тази „жена“ не е отворила чантата на Андрея, за да вземе червилото? Отговорът отново е, че не се е сетила. Но всяка жена би се сетила. И отново психологическият фактор ни насочва към мъж.

— Днес криминалната наука може да идентифицира червилото по химическата формула — възрази Полинджър.

— Така ли? Това е чудесно. Защо тогава престъпникът не е използувал червилото на Андрея? Дори да бъде идентифицирано, то щеше да ни доведе до Андрея, а не до него. Не, не, от която и страна да го погледнете, психологическият фактор свидетелствува, че престъпникът е бил мъж, предрешен като жена. Всъщност вече разполагаме с два щриха от портрета на убиеца — той е мъж и най-вероятно пуши лула.

— Великолепно, великолепно — обади се отново съдията.

— И така — рече Елъри делово, — употребата на картонени клечки предполага непременно пакет кибрит. Попитах Андрея специално дали си спомня да е видяла нещо друго на масата — като имах предвид кибрита. Разбира се, престъпникът може да е прибрал кибрита в джоба си, но пък може и да не го е прибрал. И пак не забравяйте, че Андрея се е появила в онази нощ неочаквано и непосредствено след престъплението, когато убиецът все още не е довършил кървавото си дело. Да, каза ми Андрея, наистина си спомняла, че когато видяла шестте клечки в чинията на масата, близо до нея имало и затворен картонен кибрит. Отлично! Това бе последната улика.

— Признавам си, че не разбирам защо — каза тъжно съдията.

— Може би защото не сте запознат с още един факт, който също излезе на бял свят в разказа на Андрея онзи ден. Когато дошла на себе си, кибрита го нямало. Щом го е нямало, значи престъпникът го е взел. Защо?

— Защо не, Ел? Пушачите винаги го правят. — По блаженото лице на Бил пробягна любопитство. — Особено пушачите на лула, на тях все им свършва кибритът. Палят си и веднага го прибират в джоба си.

— Touché 41 — промърмори Елъри, — но ударът не е смъртоносен, момко. Ще го приберат, ако в кибрита има още клечки, n’est-ce pas? 42

— Разбира се.

— Но виждаш ли, в кибрита, който престъпникът е употребявал, не може да са останали клечки — рече кротко Елъри.

— Почакайте, младежо — побърза да се обади съдията. — Изглежда, тук се крие магията, за която споменах. Как стигнахте до това забележително заключение?

— Много просто. Колко бяха клечките в чинията — всички клечки, тези, употребени за пушене, и тези за овъгляване на тапата?

— Двадесет, струва ми се.

— Колко клечки съдържат евтините, обикновени, универсални кибрити?

— Двадесет.

— Точно така. И какво следва? Следва, че поне един кибрит е бил напълно изхабен от престъпника онази вечер. Дори да не е започнал с пълен кибрит, а, да кажем, с вече наченат, в който е имало само десет клечки, и после да е извадил друг, то първият кибрит трябва да се е свършил… Дотук е изразходвал един кибрит. И въпреки това престъпникът си го е взел. Защо? Никой не постъпва така! Когато свършите кибрита, вие го хвърляте.

— Нормалните хора, да — отвърна Полинджър, — но забравяте, че този човек е убиец, Куин. Може да си е прибрал кибрита просто от предпазливост, да не остави улики.

— Уместна забележка — промърмори Елъри с лукава усмивка. — Да не остави следи. Но каква улика представлява един обикновен кибрит, Полинджър. Тях ги използуват за реклама на какво ли не. Според вас убиецът може да се е страхувал, че етикетът на кибрита ще ни насочи откъде е бил купен той, тоест откъде е дошъл престъпникът. Малко вероятно. Не можете да получите такава информация от кутия кибрит. В Ню Йорк може да ви продадат кибрит, произведен в Ейкърс, Пампа или Евънсвил. Когато си купувам цигари и тютюн, ми дават кибрити, произведени чак в Сан Франциско. Не, не заради етикета е прибрал убиецът кибрита. — Елъри замълча. — И все пак го е взел. Защо? Каква улика се е страхувал да не остави? Очевидно улика, пряка или косвена, която ще ни доведе до него — улика за самоличността му.

Двамата мъже кимнаха сериозно, а тримата на канапето се наклониха напред.

— А сега спомнете си следното. Още от началото убиецът се страхуваше, че Андрея е видяла нещо изобличително на местопрестъплението. Не можеше да е лицето или фигурата му, ударил я бе изотзад и тя дори не е имала възможност да зърне нападателя. И все пак той явно е мислел, че Андрея е видяла нещо ужасно важно. Отделил е време да й напише бележка на местопрестъплението, над още топлата си жертва, предупредил я е телеграфически още веднъж в деня след убийството, предупреди я и по-изтънчено миналата събота, когато усети, че сме по следите му. Това е свързано с риск за него, макар че не успяхме да го засечем. И въпреки всичко той настоятелно предупреждаваше Андрея да си мълчи. Защо? Защо? Какво толкова бе видяла тя или какво се боеше той, че е видяла? Можеше да бъде само едно — онази кибритена кутийка, която си беше прибрал и която тя бе забелязала на масата заедно с шестте клечки точно преди да я ударят по главата.