Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— За какво? — запита Ела Еймити. — Защо?

— Просто, много просто. Защо обикновено драскаме клечки? За да запалим нещо. Но няма нищо изгорено, никакви следи от пепел нито вътре, в къщичката, нито навън, както вече изтъкнах веднъж. Не са използувани и за обгаряне на тапата, защото ножът още е бил в трупа, когато Андрея е видяла шестте клечки.

Дали убийцата ги е запалила, за да се ориентира в тъмното? Но вътре лампата е светела, а навън няма други стъпки, освен тези на Гимбъл. Той едва ли се е нуждаел от светлина, защото се е върнал по видело. Може би някой е искал да запали огън за отопление? Но върху решетката на камината нямаше пепел, а старата счупена печка с въглища е годна само за претопяване. Няма и газ. Може би са използувани за изтезание? Колкото и неправдоподобно да изглежда, логиката го допуска. Имаме случай на насилствена смърт и жертвата може да е била изтезавана за изтръгване на информация. Веднага помолих съдебния лекар да прегледа трупа за следи от изгаряния. Такива нямаше. Защо тогава са били употребени тези шест клечки?

— Цялата работа ми се струва налудничава — промърмори Джоунс.

— Щеше да е така, ако не съществуваше още едно възможно обяснение — отвърна Елъри. — Единственото. Били са използувани за пушене.

— За пушене! — Ела Еймити зяпна от изненада. — Но нали на процеса твърдеше, че не са използувани за пушене.

— Тогава не знаех, че Андрея е видяла шест клечки преди овъгляването на тапата — проблеснаха очите на Елъри. — Да оставим това сега… Андрея!

— Да? — И отново тази боязън, тази скованост, която й бе тъй неприсъща. Елъри измъкна един плик измежду нахвърляните в куфара вещи. Изтръска съдържанието му в чинията на масата. От него се изсипаха полуизгорели кибритени клечки. Всички го наблюдаваха изненадани. Той остави само шест клечки, а останалите прибра в плика.

— Ела насам, ако обичаш.

Андрея се изправи унило и пристъпи напред.

— Да? — повтори тя.

— Всичко изглежда тъй убедително — промърмори Елъри с лека ирония в гласа. Много добре. Върнала си се в осем и тридесет и пет. Стоиш пред масата тъкмо преди да те ударят по главата. Ето ги шестте клечки в чинията.

— И какво? — Дори гласът й бе унил и странно състарен, сякаш в разцвета на младостта бе стигнала до края на жизнения си път.

— Погледни масата, Андрея. — Неумолимият му глас я изтръгна от апатията, защото тя отстъпи назад, сведе очи и погледна. — Лампата. Чинията с шестте клечки. Това ли бе всичко?

— Всичко ли?

— Нямаше ли още нещо? Помисли, Андрея! Помисли, погледни и ми кажи истината. — Той добави безпощадно: — Този път искам истината, Андрея.

Нещо в начина, по които го каза, докосна открит нерв някъде в нея. Тя обходи с обезумял поглед напрегнатите, объркани лица наоколо.

— Аз… — И тогава се случи най-невероятното. Погледът й се върна към масата, към чинията с клечките. Задържа се там за миг и бавно, сякаш движен от сила, на която не можеше да противостои, спря в една точка на няколко сантиметра от чинията. Мястото бе празно, там нямаше нищо. Но Андрея виждаше нещо там, личеше си по очите й, по сплетените й ръце и учестеното дишане. Споменът изби върху лицето й като мастило през попивателна, така очевидно за присъствуващите като страданието, нерешителността, агонията, изписани по него. — Ох! Ох, боже… — прошепна тя.

— Каква лъжа ще ми кажеш сега, Андрея? — Гласът на Елъри изплющя като камшик.

Майка й скочи, но замръзна на мястото си. Грозвенър Финч каза нещо нечленоразделно. Сенаторът Фрю бе бял като платно. Бърк Джоунс стоеше със зяпнала уста. Само старецът в инвалидния стол седеше, без да трепне — като труп сред живи.

— Лъжа… — задави се Андрея. — Как така… Тъкмо смятах да ти кажа…

— Още една лъжа — рече Елъри с ужасно спокойствие. — Спести ни неудобството да те слушаме. Сега вече всичко ми е ясно, момиче. Още отначало се сещах. Лъжи, само лъжи. Излъга за шестте клечки. Излъга, че са те ударили по главата. Излъга за „предупрежденията“, които си получавала. Излъга за всичко! Да ти кажа ли защо излъга? Да ти кажа ли…

— Боже милостиви — рече дрезгаво майката на Андрея. В десния ъгъл на посинелите устни на стария Джаспър Бордън се зараждаше ненаказан протест. Останалите седяха притихнали…

На светлината на лампата Андрея стоеше като вкаменена, прикована там от своята вина, както всички с ужас разбираха… Устните й помръдваха беззвучно като тези на дядо й. После, с изненадваща бързина, тя се втурна към страничния вход и изчезна.