Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Размишленията за смъртта не ни научават как се умира; те не улесняват раздялата ни с живота, но аз и не се стремя към подобен край. Любимо мое момче, намръщено и волево, твоята саможертва не обогати живота, а смъртта ми. Нейната близост изгражда отново тясно съучастничество между нас: живите, които ме заобикалят, преданите и понякога досадни служители никога не ще узнаят до каква степен не ни интересува вече светът. Мисля с отвращение за мрачните символи на египетските гробници: сухият бръмбар, вдървената мумия, жабата — символ на вечното прераждане. Ако вярвам на жреците, оставил съм те на това място, където съставните части на всяко човешко създание се разпадат подобно на стара дреха, раздърпвана на всички страни, на зловещия кръстопът между онова, което живее вечно, което е било и което ще бъде. В крайна сметка възможно е тези хора да са прави и смъртта да е изградена от същата неуловима и хаотична материя като живота. Изпитвам недоверие към всички теории за безсмъртието; системата на възнагражденията и възмездията се посреща с равнодушие от един съдия, който добре познава трудностите на правораздаването. От друга страна, случва ми се да мисля също, че противоположното решение, тоест небитието, кухата бездна, в която отеква смехът на Епикур, е твърде опростено. Наблюдавам своя край: дългата поредица от опити върху самия мен е завършек на продължителното изследване, започнало в клиниката на Сатир. Досега промените са толкова външни, колкото онези, които годините и лошото време нанасят върху даден паметник, без да накърнят нито материята, нито архитектурата му: на моменти ми се струва, че през пукнатините му съзирам и докосвам неразрушимата основа, безсмъртната му сърцевина. Аз съм това, което бях, и умирам, без да съм се пременил. На пръв поглед здравото момче от градините в Испания, амбициозният военачалник, който вляза в палатката, отърсвайки от раменете си снега, изглеждат така безплътни, сякаш вече съм минал през кладата; и все пак те са тук и аз съм неделим от тях. Човекът, който виеше върху гърдите на един мъртвец, продължава да стене в един кът на съществото ми въпреки повече или по-малко извънземния покой, в който навлизам вече; пътникът, затворен в инвалида, болният, осъден на застой, се интересува от смъртта, тъй като тя означава тръгване на път. Силата, която е била моя, все още изглежда годна да задвижва много други съществования, да повдига светове. Ако към малкото дни, които ми остават, се прибавеха по чудо няколко века, пак щях да извърша същите неща и да допусна същите грешки: пак щях да посещавам същите Олимпийски висини и същия Ад. Подобен извод е превъзходен аргумент за ползата от смъртта, но в същото време буди съмнения, що се отнася до абсолютната й ефикасност.

През някои периоди от живота си съм записвал сънищата си; обсъждал съм значението им с жреци, философи и астролози. Притъпена от години насам, способността ми да сънувам се възвърна през месеците на агония; събитията в будно състояние изглеждат по-недействителни, а понякога и по-малко натрапчиви от сънищата ми. Ако този загадъчен и призрачен свят, където пошлостта и абсурдът се срещат в още по-голяма степен, отколкото на земята, ни дава представа за състоянието на отделената от тялото душа, има вероятност да прекарам вечността в съжаления по прекрасния контрол, упражняван от нашите сетива, и по стремежите, умело направлявани от човешкия разум. Въпреки всичко усещам, че потъвам с наслада в безплодните сфери на сънищата; там ставам притежател на тайни, които ми се изплъзват само след миг; там пия от свещените извори. Онзи ден например бях в оазиса Амон вечерта след лова на диви зверове. Бях радостен; всичко стана както по времето на предишната ми сила: раненият лъв падна, след това се изправи и аз се спуснах, за да му нанеса смъртоносния удар. Но този път, заставайки на задните си крака, конят ми ме хвърли на земята: противната кървава маса се изтърколи върху мен; нокти раздираха гърдите ми; дойдох в съзнание в стаята си в Тибур, викайки за помощ. Неотдавна видях насън баща си, за когото почти не мисля. Беше на болничната си постеля, в една от стаите на къщата ни в Италика, която напуснах веднага след смъртта му. На масата му стоеше стъклено шише с успокоителна течност, която умолявах да ми даде. Събудих се, без да бе имал време да ми отговори. Удивлявам се, че повечето хора се страхуват тъй много от привиденията, а с готовност приемат да разговарят с мъртвите насън.