Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Най-напред спрях избора си на своя уредник на лова, Мастор, красив сарматски варварин, който от години върви по петите ми като предано куче от вълча порода и когото понякога натоварват да бди пред вратата ми нощем. Възползувах се от миг на усамотение, за да го извикам и му обясня какво очаквам от него: той не разбра веднага. След това в съзнанието му просветна и ужас изкриви лицето на русия варварин. Той е убеден, че съм безсмъртен; вижда, че сутрин и вечер лекари влизат в спалнята ми; чува стенанията ми по време на пункциите, без това да разклати вярата му; сякаш бях господарят на боговете, който, решавайки да го изкуши, беше слязъл от Олимп, за да му нареди да нанесе смъртоносния удар. Изтръгна от ръцете ми меча си, който бях сграбчил, и избяга с вой. Откриха го през нощта в дъното на парка, говорещ несвързано на варварския си жаргон. Успокоиха, доколкото можаха, ужасеното създание; никой не отвори дума за тази случка. На другата сутрин забелязах, че Целер беше заменил върху работната ми маса до леглото металното стило с тръстиково перо.

Потърсих си по-сигурен съюзник. Имах най-пълно доверие в Йолас, млад александрийски лекар, когото Хермоген бе избрал още миналото лято за свой заместник през отсъствието си. Често разговаряхме: приятно ми беше да градим хипотези за същността и произхода на нещата; харесвах дръзкия му и мечтателен ум, както и мрачния огън в дълбоко хлътналите му очи. Знаех, че е намерил формулата на извънредно сполучливи отрови, съставени на времето в Александрийския дворец от химиците на Клеопатра. Обсъждането на кандидатите за катедрата по медицина, която току-що бях основал в Одеона, ми послужи като претекст да отдалеча Хермоген за няколко часа и така да си осигуря възможност за таен разговор с Йолас. Той ме разбра от половин дума: съжали ме; не можеше да не признае, че съм прав. Но неговата лекарска клетва му забраняваше да даде вредно лекарство на болен под какъвто и да е предлог; отказа, твърд в професионалната си чест. Настоявах, изисквах, използувах всички средства, за да го умилостивя или подкупя; той ще е последният човек, когото съм молил за нещо. Накрая, победен, обеща да ми донесе смъртоносната доза. Чаках го напразно до вечерта. Късно през нощта научих с ужас, че току-що бил намерен мъртъв в лабораторията със стъкленица в ръка. Това безкомпромисно сърце беше намерило начин да остане вярно на своята клетва, без да ми откаже нищо.

Антонин пристигна на следващия ден; този искрен приятел с мъка задържаше сълзите си. Мисълта, че един човек, когото бе свикнал да обича и почита като баща, страда до такава степен, че желае смъртта, му беше непоносима; струваше му се, че е изневерил на задълженията си на добър син. Обещаваше ми да присъедини усилията си към тези на моите близки и да се грижи за мен, да облекчава болките ми, да направи живота ми приятен и лек до края, да ме излекува може би. Разчиташе на мен да продължа да го напътствувам и ръководя възможно най-дълго; чувствуваше се отговорен пред цялата империя за останалите дни от живота ми. Зная какво струват тези жалки протести и наивни обещания: и все пак в тях намирам облекчение и утеха. Простите думи на Антонин ме убедиха; отново влизам във владение на собственото си „аз“, преди да умра. Смъртта на Йолас, верен на лекарския си дълг, ме насърчава да се съобразявам до края с обязаностите на своя императорски сан. Patientia; вчера видях Домиций Рогат, станал прокуратор на монетния двор, натоварен със сеченето на нова серия монети; избрах горната легенда, която ще бъде и последният ми девиз. Струваше ми се, че смъртта е лично мое решение, последното ми убежище на свободен човек, но се лъжех. Вярата на милионите масторовци не бива да бъде разклатена; други йоласовци не ще бъдат подложени на същото изпитание. Осъзнах, че в очите на малката група предани приятели, с които съм обграден, самоубийството би изглеждало като проява на безразличие или може би на непризнателност; не искам да завещая на приятелите си отблъскващия образ на мъченик, неспособен да понесе дори най-малкото допълнително изтезание. През нощта, последвала смъртта на Йолас, в съзнанието ми постепенно изникнаха други съображения; животът ми беше дал много или поне аз бях съумял да получа много от него; в този момент, както по времето на моето блаженство, но по съвсем противоположни причини, струва ми се, че съществуването няма какво повече да ми предложи; не съм сигурен обаче, че нямам да науча още от него. Ще се вслушвам в тайните му напътствия до последния си дъх. През целия си живот бях имал доверие в мъдростта на тялото си, бях се старал да се наслаждавам с разбиране на усещанията, които ми доставяше този приятел; длъжен съм да оценя и последните. Вече не се отказвам от агонията, отредена само за мен, тази бавно узряла в сърцевината, на артериите ми смърт, наследена може би от някой прадядо или родена от моя темперамент и подготвяна постепенно с всяка постъпка в живота ми. Часът на нетърпението отмина; в моето положение и отчаянието, и надеждата ще бъдат еднакво проява на лош вкус. Отказах се да ускорявам смъртта си.