Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Някога бях дал на философа Ефрат разрешение да се самоубие. Нищо не изглеждаше по-просто: човек има право да реши от кой момент нататък престава да бъде полезен животът му. Тогава не знаех, че смъртта може да стане обект на сляпа страст, на глад, подобен на любовния. Не бях предвидил нощите, през които щях да увивам кожения си колан около меча, за да се принудя да размисля два пъти, преди да си послужа с него. Единствен Ариан бе проникнал в тайната на безславната битка срещу празнотата, апатията, умората и отвращението от живота, които водят до желанието да умреш. Човек не оздравява никога: старата треска ме повали на няколко пъти; разтрепервах се, предварително като болен, който предугажда настъпващия пристъп. Всеки повод беше добре дошъл, за да забави часа на нощната борба: работата, разговорите, безразсъдно проточени до зори, ласките, книгите. Приема се, че един император се самоубива само по държавни причини; дори Марк Антоний имаше за оправдание едно изгубено сражение. Моят строг Ариан не би се възхищавал толкова на отчаянието, донесено от Египет, ако не бях го превъзмогнал. Собственото ми законодателство забраняваше на войниците доброволната смърт, която разрешавах на мъдреците; не се чувствувах по-свободен да дезертирам от първия случаен легионер. Но зная какво е да галиш с ръка кълчищното въже или острието на ножа. Постепенно желанието ми да умра се превърна в преграда срещу самото желание: постоянната възможност за самоубийство ми помагаше да понасям по-търпеливо съществуването, така както видът на сънотворната настойка успокоява страдащия от безсъние. По силата на някакво вътрешно противоречие натрапчивата мисъл за смъртта престана да ме терзае едва след като първите признаци на болестта отвлякоха вниманието ми от нея; отново започнах да проявявам интерес към живота, който ме напускаше; в градините на Сидон страстно копнеех да се наслаждавам на тялото си още няколко години.

Човек се стреми към смъртта, но не желае да умре от задушаване; болестта ни кара да се отвратим от смъртта; искаме да оздравеем, а това означава, че желаем да живеем. Ала безсилието, страданието и хилядите телесни несгоди скоро обезсърчават болния в опитите му да се пребори със смъртта; той се уморява от затишията, които са същински клопки, от разклатените си сили, от прекършените си стремежи, от вечното очакване на следващата криза. Дебнех тялото си: тъпата болка в гърдите беше ли само временно прилошаване, последица от набързо погълнатата храна, или може би трябваше да очаквам от страна на неприятеля внезапно нападение, което нямаше да бъде отблъснато този път? Не влизах в Сената, без да си кажа, че може би неговата врата се бе затворила зад мен така окончателно, сякаш вътре ме очакваха, както беше с Цезар, петдесет въоръжени с ножове съзаклятници. По време на вечерните угощения в Тибур се опасявах да не оскърбя гостите си, като неучтиво ги напусна неочаквано; боях се да не умра в банята или в прегръдките на млади ръце. Известни дейности, лесни или дори приятни в миналото, се превръщат в нещо унизително, щом започнат да ни затрудняват; човек се уморява да поднася на вниманието на лекаря сутрешното съдържание на сребърното гърне. Основното заболяване влече след себе си цяло шествие от второстепенни огорчения: слухът ми е загубил някогашната си острота; вчера например се принудих да помоля Флегон да повтори цяла фраза и изпитах повече срам, отколкото ако бях извършил престъпление. Месеците, последвали осиновяването на Антонин, бяха ужасни: престоят в Байи, завръщането в Рим и преговорите, които го съпътствуваха, бяха изчерпили и малкото сили, които ми оставаха. Мисълта за смъртта ме завладя отново, но този път причините за това бяха видими и можех да ги призная без стеснение; и най-злият ми враг не би помислил да ми се присмее. Нищо не ме възпираше повече: щяха да разберат, че след като се бе оттеглил в лятната си къща и сложил в ред държавните дела, императорът бе взел необходимите мерки, за да улесни края си. Но грижата на моите приятели се равнява на постоянно наблюдение: всеки болен е заложник. Вече не мисля, че ще имам нужната сила да забия меча на точното място, обозначено някога с червено мастило под лявата гръд; към сегашното си състояние щях да прибавя само противната бъркотия от превръзки, напоени с кръв гъби и спорещи край леглото ми хирурзи. За да подготвя самоубийството си, ми бяха необходими същите предпазни мерки, които взема убиецът, замисляйки престъплението си.