Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Болестта изваждаше наяве най-лошите страни от резкия му и лекомислен характер; жена му го посети и както обикновено срещата им завърши с горчиви упреци; тя не дойде повторно. Доведоха сина му — хубаво седемгодишно дете, беззъбо и усмихнато; погледа го с безразличие. Осведомяваше се жадно за политическите новини от Рим; интересуваше се като играч, а не като държавник. Ала лекомислието му оставаше проява на смелост от негова страна; събуждаше се след продължителни страдания и унес някой следобед, за да се впусне с цялото си същество в блестящ разговор, както в миналото; обляното му в пот лице умееше още да се усмихва; измършавялото тяло се повдигаше с изящество, за да посрещне лекаря. Щеше да остане докрай принцът, изваян от слонова кост и злато.

Тъй като не можех да спя, нощем се настанявах в стаята на болния; Целер, който не обичаше много Луций, но ми беше твърде предан, за да откаже да служи със загриженост на скъпите за мен хора, приемаше да бдим заедно; от леглото се чуваше хъркащото дишане на болния. Обземаше ме отчаяние, дълбоко като морето: Луций никога не ме беше обичал; много скоро нашите отношения се бяха превърнали в отношения между син прахосник и снизходителния му баща; животът му беше протекъл без големи замисли, без сериозни идеи, без пламенни страсти; беше пропилял годините си, както разсипниците хвърлят на вятъра златните си монети. Аз се бях опрял на порутена стена: мислех с гняв за огромните суми, похарчени по случай осиновяването му, за тристате милиона сестерции, раздадени на войниците. Макар и при тъжни обстоятелства, в известен смисъл добрата ми съдба не ме напускаше: бях задоволил старото си желание да дам на Луций всичко, което може да бъде дадено. Държавата нямаше да пострада от това, а аз не рискувах да бъда опетнен от този избор. Дълбоко в себе си се страхувах, че състоянието му може да се подобри; ако случайно болестта му се проточеше още няколко години, не можех да завещая империята на тази сянка. Без никога да задава въпроси, той сякаш проникваше в мисълта ми; очите му тревожно следяха и най-незначителните ми движения; бях го назначил консул за втори път; безпокоеше се, че не е в състояние да изпълнява длъжността си; страхът, че може да не ми угоди, влоши състоянието му. Tu Marcellus eris 9… Повтарях си стиховете на Вергилий, посветени на племенника на Август, също предопределен да властвува и чийто жизнен път бе прекъснат от смъртта. Manibus date lilia plenis. Purpureas spargam flores… 10Щях да даря любителя на цветя само с ненужни траурни венци.

Луций повярва, че е по-добре и пожела да се върне в Рим. Лекарите, които спореха единствено за времето, което му оставаше да живее, ме посъветваха да изпълня желанието му: пренесохме го на кратки преходи във Вилата. Представянето му в Сената като наследник на империята трябваше да се състои по време на заседанието, насрочено непосредствено след Нова година; обичаят изискваше да се обърне с благодарствена реч към мен по този повод; това произведение на ораторското майсторство го занимаваше от месеци насам и заедно изглаждахме трудните му пасажи. Работеше над него в първата сутрин от януарските календи, когато внезапно започна да храчи кръв; главата му се замая, той се облегна на креслото и затвори очи. За това лекомислено създание смъртта бе само зашеметяване. Беше Нова година: за да не бъдат прекъснати обществените празненства и частни увеселения, забраних незабавното разгласяване на смъртта му; официално тя бе оповестена едва на следващия ден. Бе погребан без много шум в градините на своето семейство. В навечерието на тази церемония Сенатът изпрати делегация, натоварена да ми поднесе неговите съболезнования и да предложи за Луций божествените почести, на които имаше право като осиновен син на императора. Отказах: цялата тази работа и без това беше струвала достатъчно скъпо на Държавата. Задоволих се с построяването на няколко траурни олтара и с издигането на статуи в негова памет на различните места, където беше живял: бедният Луций не беше бог.

Сега всяка минута беше скъпа. Бях имал нужното време за размисъл край болничната постеля и планът ми беше готов. Бях забелязал в Сената един петдесетгодишен мъж на име Антонин, от провинциална фамилия, която беше в далечно родство със семейството на Плотина. Беше ми направил впечатление с нежните и почтителни грижи, с които обграждаше тъста си, немощен старец, който седеше до него в Сената; препрочетох отчетите за служебната му дейност; този достоен човек се бе проявил като безупречен служител във всички длъжности, които беше заемал. Спрях на него своя избор. Колкото повече общувам с Антонин, толкова повече уважението ми към него се превръща в дълбока почит. Този непосредствен човек притежава добродетел, на която бях обръщал малко внимание досега, дори когато ми се случеше да я прилагам — добротата. Не е лишен от скромните недостатъци на мъдрия човек: неговият ум, насочен към крайно добросъвестно изпълнение на ежедневните задачи, е зает по-скоро с настоящето, отколкото с бъдещето; жизненият му опит е ограничен от собствените му добродетели, а пътуванията му се свеждат до няколко официални мисии, впрочем изпълнени успешно. Познава слабо изкуствата и би извършил нововъведения само против волята си; за него например провинциите никога не ще представляват огромният източник за развитие, какъвто не са престанали да бъдат за мен; той ще продължи по-скоро, отколкото да обогати делото ми, но ще го продължи добре и в негово лице Държавата ще има един честен служител и добър господар.