Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Но само едно поколение ми се струваше недостатъчно, когато става въпрос да се обезпечи сигурността на света; исках, доколкото е възможно, да продължа по-нататък разумно подбраното си осиновено потомство, да подготвя за империята една допълнителна смяна по пътя на времето. При всяко завръщане в Рим никога не пропусках да поздравя старите си приятели, семейство Вер, испанци като мен и едно от най-свободомислещите семейства сред висшата магистратура. Познавам те от люлка, малки Аний Вер, който носиш сега името Марк Аврелий благодарение на мен. През една от най-слънчевите години от живота ми, в епохата, увенчана с изграждането на Пантеона, воден от приятелски чувства към семейството ти, наредих да бъдеш избран в свещената и оглавявана от императора колегия на Арвалските братя, които са благочестиви продължители на старинните ни религиозни обичаи; държах те за ръка по време на жертвоприношението, което се състоя на брега на Тибър тогава; наблюдавах разнежен и развеселен твоето държане на петгодишно дете, уплашено от квиченето на жертвеното прасе, но стараещо се с всички сили да подражава на достойното поведение на възрастните. Заех се с възпитанието на това прекалено кротко дете; помогнах на баща ти в избора на най-добрите учители. Вер 11, Най-Правдивият: играех с името ти; ти си може би единственото човешко създание, което никога не ме е лъгало. Видях те да четеш с увлечение писанията на философите, да се обличаш в груба вълна, да спиш на голата земя, да подлагаш инак слабото си тяло на всички лишения на стоиците. В това има нещо крайно, но крайностите са добродетел на седемнадесетгодишна възраст. Понякога се питам о коя подводна скала ще се разбие тази мъдрост, тъй като това е неизбежно с всеки човек: дали ще бъде съпруга, или прекалено любим син, една от онези законни клопки, в които попадат боязливите и чисти сърца; или пък просто възрастта, болестта, умората, разочарованието, което ни подсказва, че ако всичко е суета, защо не и добродетелта? Представям си на мястото на невинното ти юношеско лице умореното лице на старец. Подозирам, че зад твоята добре усвоена твърдост се крие нежност и може би дори слабост; в теб отгатвам наличието на гений, който не е непременно геният на държавника; въпреки всичко светът ще бъде завинаги по-добър, затова че ще е видял поне веднъж тези достойнства въплътени във върховната власт. Направих необходимото, за да бъдеш осиновен от Антонин; под новото име, което ще носиш в списъка на императорите един ден, ти си занапред мой внук. Убеден съм, че давам на човечеството единствената възможност, която има да осъществи мечтата на Платон — да бъде управлявано от философ с благородно сърце. Ти прие почестите с неохота, а твоят ранг те задължава да живееш в двореца; Тибур, мястото, където до края ще събирам всички сладости, които предлага животът, те смущава, защото заплашва младата ти добродетелност; виждам как се разхождаш вдълбочен по алеите, окичени с рози; усмихнат гледам как се спираш пред красивите обекти от плът, застанали на пътя ти, как се колебаеш нежно между Вероника и Теодор, за да се откажеш бързо и от двамата в името на въздържанието — тази чиста илюзия. Ти не скри от мен съжалителното си пренебрежение към великолепията, чийто живот е кратък, към двора ми, който ще се разпръсне след смъртта ми. Не ме обичаш много; синовната ти привързаност е отправена по-скоро към Антонин; в мен отгатваш мъдрост, различна от тази, на която те обучават учителите ти, а в моето отдаване на плътта — начин на живот, противоположен на твоето строго съществуване и което въпреки всичко е успоредно на него. Но това е без значение и не е задължително да ме разбереш. Има повече от една мъдрост и всички са необходими на този свят; не е лошо, ако се редуват.

Една седмица след смъртта на Луций отидох на носилка в Сената; поисках разрешение да вляза така в заседателната зала и да произнеса речта си възлегнат, опрян на куп възглавници. Говоренето ме уморява; помолих сенаторите да застанат в тесен кръг около мен, за да не бъда принуден да повишавам глас. Произнесох похвално слово за Луций; тези няколко думи заместиха в дневния ред на събранието речта, която той самият трябваше да произнесе същия ден. След това съобщих решението си; назовах Антонин, а после и твоето име. Разчитах на най-единодушна подкрепа и я получих. Изразих и едно последно желание, което беше прието като останалите; пожелах Антонин да осинови също сина на Луций, който по този начин става брат на Марк Аврелий; ще управлявате заедно; разчитам да се грижиш за него така, както подобава на по-възрастен. Искам в Държавата да остане нещо и от Луций.