Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Вероятно смъртта на жена ми тласна Сервиан към най-рискованата стъпка: винаги беше разчитал на влиянието й в Рим, а с нейната смърт рухваше най-надеждната му опора. Освен това току-що бе навлязъл в деветдесетата си година и също като мен нямаше никакво време за губене. От няколко месеца насам правеше опити да привлече в дома си група офицери от преторианската гвардия; на няколко пъти бе дръзвал да се възползува от суеверното страхопочитание, което вдъхва пределната възраст, и се бе държал като император в дома си. Неотдавна бях подсилил тайната военна полиция — отвратителна институция, длъжен съм да призная това, но чиято полза бе доказана от събитията. Бях узнал всичко за предполагаемите тайни събрания, където старият Урс обучаваше внука си в изкуството на съзаклятията. Осиновяването на Луций не изненада стареца; от дълго време насам смяташе моето колебание по този повод за умело прикривано решение; възползува се от момента, в който осиновителният акт беше още предмет на спорове в Рим, и реши да действува. Неговият секретар Кресценс, уморен от четиридесетгодишна предана и зле заплатена служба, издаде плана, датата на заговора, мястото и имената на участниците му. Враговете ми не бяха измъчили много въображението си; просто копираха покушението, замислено някога от Нигрин и Квиет; трябваше да бъда убит по време на религиозно тържество в Капитолия; осиновеният ми син трябваше да загине с мен.

Взех необходимите мерки още същата нощ: нашият враг беше живял прекалено дълго; щях да оставя на Луций очистено от всякаква опасност наследство. Към дванадесетия час на деня в едно сиво февруарско утро при Сервиан пристигна трибун, носител на смъртна присъда за него и за внука му; трибунът беше получил нареждане да чака в преддверието, докато бъде изпълнена заповедта. Сервиан повикал своя лекар и всичко минало както подобава. Преди да издъхне, ми пожелал да умра бавно от мъките на неизлечима болест, без да имам като него привилегията на кратката агония. Неговото желание е вече изпълнено.

Не бях заповядал с лека ръка тази двойна екзекуция; впоследствие не изпитах никакво съжаление, а още по-малко угризение. Бе уредена една стара сметка, и това беше всичко. Никога не съм смятал, че възрастта може да бъде оправдание за човешката зложелателност; в нея съм склонен да виждам по-скоро утежняващо обстоятелство. Присъдата над Акиба и неговите сподвижници ме беше накарала да се колебая по-дълго: от двамата старци все пак предпочитах фанатика пред съзаклятника. Що се отнася до Фуск, колкото и посредствен да беше и колкото и да го бе отчуждил от мен отвратителният му дядо, той все пак беше внук на Полина. Но каквото и да казват, кръвните връзки са твърде слаби, ако не са подкрепени от някакво чувство; това става съвсем ясно в семействата по повод на най-незначителни наследствени спорове. Младостта на Фуск ми вдъхваше повече жал: едва встъпваше в осемнадесетата си година. Ала държавният интерес налагаше тази развръзка, а старият Урс сякаш нарочно я направи неизбежна. Освен това аз самият бях вече твърде близо до собствената си смърт, за да си позволя да губя време в размисли над техния край.

Марций Турбон прояви двойно по-голяма бдителност през следващите няколко дни, тъй като приятелите на Сервиан можеха да се опитат да отмъстят за него. Но нищо не последва — нито покушение, нито бунт, нито мълви. Отдавна не бях новодошлият, който се старае да привлече на своя страна общественото мнение след екзекуцията на четирима консулари: деветнадесет години справедливо управление решаваха в моя полза; мразеха враговете ми като цяло и тълпата одобри, че съм се отървал от един предател. Съжаляваха Фуск, без да го считат за невинен. Зная, че Сенатът нямаше да ми прости, задето още веднъж бях погубил един от членовете му, но мълчеше и щеше да мълчи до моята смърт. Както и в миналото суровостта ми бе отчасти смекчена от милосърдие и никой от съмишлениците на Сервиан не пострада. Единственото изключение от това правило беше прославеният Аполодор, злъчен пазител на тайните на моя шурей, който загина с него. Този надарен човек беше любимият архитект на моя предшественик; беше боравил майсторски с огромните блокове на Траяновата колона. Не се обичахме много: беше осмял несръчните ми любителски творби в миналото — старателно нарисувани натюрморти с тикви; от своя страна и аз бях критикувал неговите с типичното самочувствие на млад човек. По-късно беше злословил по повод на моите строежи; не знаеше нищо за разцвета на гръцкото изкуство; този плосък ум ме упрекваше, че съм населил храмовете ни с колосални статуи, които, ако се възправели, щели да разбият с чело сводовете на своите светилища: тъпа критика, която оскърбява повече Фидий, отколкото мен. Ала боговете не се възправят; те не се възправят нито за да ни предупредят, нито за да ни закрилят, нито за да ни възнаградят или накажат. Те не се възправиха и в онази нощ, за да спасят Аполодор.