Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Починах си известно време в Сидон, където един гръцки търговец предостави на мое разположение къщата и градините си. Още през март вътрешните дворове бяха отрупани с рози. Силите ми се бяха възвърнали: открих дори, че тялото ми, повалено след първата силна криза, притежава изненадващи резерви. Човек не може да разбере болестта, докато не признае загадъчното й сходство с войната и любовта с нейните отстъпки, притворства и изисквания — чудновата и неповторима сплав, резултат от смесването на един темперамент и едно заболяване. Бях по-добре, обаче употребявах същото умение да хитрувам с тялото си, да му налагам волята си или да отстъпвам предпазливо пред неговата, каквото ми бе нужно някога, за да разширя и устроя света си, да изградя личността си и да направя по-красив живота си. Поднових умерено гимнастическите упражнения; въпреки че моят лекар не ми забраняваше язденето, сега то беше само средство за придвижване; бях се отказал от опасните препускания в миналото. По време на каквато и да било работа или развлечение работата и развлечението вече не бяха най-важното нещо; основната ми грижа беше как да ги понеса без умора. Приятелите ми се учудваха на моето оздравяване, което изглеждаше така пълно; те упорито вярваха, че болестта ми се дължи единствено на прекомерното напрежение на военните години и че не ще се повтори; аз обаче я виждах другояче; мислех си за високите борове във витинските гори, белязани с едно рязване от дървосекача, които щяха да бъдат повалени през следващия сезон. Към края на пролетта отплувах за Италия на борда на една галера от нашата флота; водех със себе си Целер, който ми беше станал повече от необходим, както и Даотим от Гадара, млад и красив грък от робски произход, срещнат в Сидон. Обратният път минаваше през Архипелага; вероятно за последен път в живота си виждах подскоци на делфини в сините води; наблюдавах, но без дори да помисля да извлека поличби от това, равномерния и продължителен полет на прелетните птици, които понякога кацат доверчиво на палубата на кораба, за да си отдъхнат; вдишвах миризмата на сол и слънце върху човешката кожа, аромата на сакъзови и терпентинови гори от островите, където всеки би искал да живее, но предварително знае, че няма дори да спре. Диотим бе получил онова съвършено литературно образование, което често дават на надарените с телесна красота роби, за да увеличат още повече цената им; по здрач, излегната под пурпурния сенник на задната палуба, карах Диотим да ми чете поетите от родния си край, докато нощта се спускаше еднакво и над стиховете, които описват трагичната несигурност на човешкото съществование, и над онези, в които се говори за гълъби, венци от рози и целувани устни. Морето изпускаше влажно дихание; една подир друга звездите се въздигаха на определеното им място; наклонен от вятъра, корабът се носеше на запад, където изчезваше последната червена ивица на залеза; зад нас се проточваше бляскава бразда, поглъщана почти веднага от черната маса на вълните. Казвах си, че две важни дела ме очакват в Рим; първото беше изборът на моя наследник, което вълнуваше цялата империя; второто беше моята смърт, а тя засягаше само мен.

Рим ми беше присъдил триумф, който приех този път. Вече не се противях срещу тези достойни и едновременно с това суетни обичаи; всичко, с което се отдава почит на човешките усилия, било само за един ден, ми се струваше благотворно в един свят, който така бързо забравя. Чествувахме не само потушаването на юдейския бунт; в известен смисъл — по-дълбок и познат само на мен — бях вече отпразнувал своя триумф. Присъединих името на Ариан към тези почести. Неотдавна беше нанесъл редица поражения на аланските орди, отхвърляйки ги за дълго време назад към неизвестните дебри на Азия, които се бяха надявали да напуснат завинаги; Армения беше спасена; читателят на Ксенофонт се беше оказал достоен за учителя си; расата на учените, които умееха да командуват и да се сражават при нужда, не беше изчезнала. Същата вечер, след завръщането си във Вилата в Тибур, уморен, но спокоен, поех от ръцете на Диотим виното и тамяна за ежедневното жертвоприношение пред моя Гений.

Още като частно лице бях започнал да купувам и да обединявам земите, разположени край бързите ручеи в подножието на Сабинските хълмове: правех го с търпеливото упорство на селянин, който уедрява лозята си парцел след парцел; като император бях лагерувал между две обиколки в тези горички, днес плячка на зидари и архитекти; един младеж, дълбоко проникнат от азиатските суеверия, почтително молеше да пощадят дърветата им. След голямото си пътешествие из Ориента бях хвърлил цялата си жар в окончателното изграждане на огромния декор на една пиеса, която бе вече изиграна в по-голямата си част. Този път се връщах тук, за да завърша възможно най-достойно дните си. Всичко бе устроено да улеснява както труда, така и развлеченията: канцеларията, залите за аудиенция, съдът, в който решавах трудните дела в качеството си на най-висша инстанция и които ми спестяваха уморителните преходи между Тибур и Рим. Бях дал на всяка сграда име, което напомняше Гърция: „Стоа Пойкиле“, „Академия“, „Пританей“. Знаех, че малката, обрасла с маслинови дървета долина не е Темлейската долина, но на моята възраст всяка красива местност напомня друга, още по-прекрасна, и всяка наслада натежава от спомена за преживените радости. Охотно се отдавах на тази носталгия, която е тъга по отминалите желания. Бях дал на един особено мрачен кът от парка наименованието Стикс, а една поляна, осеяна с анемони, бях кръстил Елисейски полета, подготвяйки се за отвъдния свят, в който страданията приличат на земните, но където радостите са призрачни и не могат да се сравняват с нашите. Нещо повече, бях построил в сърцето на това убежище още по-уединен кът — мраморен остров в центъра на басейн, ограден с колони, тайно помещение, свързано с брега или по-точно отделено от него с въртящ се мост, толкова лек, че можех да го задвижа само с една ръка. Накарах да пренесат в тази постройка няколко от любимите ми статуи заедно с малкия бюст на Август като дете, подарък от Светоний в годините на нашата дружба; там се приютявах в часовете за следобедна почивка, за да поспя, да размишлявам или да чета. Легнало напреки на прага, кучето ми протягаше вдървените си лапи; по мрамора играеха отражения; за да се разхлади, Диотим опираше лицето си о гладката стена на един водоскок. Аз мислех за своя наследник.