Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Чух свистене на комар; Евфорион, който все повече остаряваше, беше пропуснал да затвори плътно тънките копринени завеси; разхвърляните по земята карти и книги шумоляха под напора на вятъра, който се промъкваше изпод платнената стена на палатката. Седнал върху леглото, нахлузих ботушите си, търсейки пипнешком туниката, колана и меча си; после излязох да подишам нощния въздух. Разхождах се по просторните, правилни алеи на лагера, пусти в късния час, но осветени като градски улици; нощните стражи ме поздравяваха чинно, когато минавах край тях; заобикаляйки постройката, която служеше за лечебница, усетих зловонния мирис на болните от дизентерия: Отправих се към земния насип, който ни отделяше от пропастта и от неприятеля. Един часовой, чийто силует опасно се открояваше на лунната светлина, извършваше обиколката си с равна и голяма крачка; в равномерния му ход виждах част от движението на огромния механизъм, чийто главен двигател бях аз; за миг се развълнувах от гледката на тази самотна сянка — краткотраен пламък, запален в една човешка гръд, сред изпълнения с опасности свят. Стрела изсвири край мен, почти толкова досадна, колкото комарът, който ме бе обезпокоил в палатката; облегнах се на чувалите с пясък на защитната стена.

От известно време насам ми се приписват странни прозрения и познаването на велики тайни. Грешат и аз не зная нищо. Вярно е, че през нощите в Бетар пред погледа ми преминаваха тревожни видения; бъдещето, което се разкриваше пред духовния ми взор от върха на тези оголени хълмове, беше по-малко величествено от гледката, която се открива от Яникулския хълм в Рим, по-малко сияйно от изгледа от нос Сунион; то бе точно противоположната страна на зенита. Казах си, че е съвсем напразно да се надявам на безсмъртието на Атина и Рим, тъй като то не е дадено нито на хората, нито на нещата, а най-мъдрите измежду нас го отричат даже у боговете. Тези високо развити и сложни форми на живот, тези цивилизации, тъй приятни със своето изискано изкуство и рафинирано щастие, тази свобода на търсещия и критичен дух зависеха от множество редки обстоятелства, от условия, които почти не беше възможно да бъдат събрани на едно място и чиято дълговечност е илюзия. Ние щяхме да унищожим Симон; Ариан щеше да сполучи да защити Армения от аланските нашествия. Но други орди щяха да ни връхлетят заедно с други лъжливи пророци. Жалките ни усилия да подобрим човешката участ щяха да бъдат неохотно продължени от наследниците ни; семето на заблудата и на разрухата, заложено дори в доброто, тъкмо напротив, щеше да нарасне чудовищно в течение на вековете. Уморен от нас, светът щеше да потърси други господари; онова, което ни се беше струвало мъдро, щеше да изглежда незначително, това, което намирахме красиво, щеше да бъде грозно в очите им. Подобно на посветения в култа към Митра, така и човечеството се нуждае може би от кървава баня и от периодично пребиваване в гробната яма. Предугаждах връщането към свирепи нрави, към неумолими богове, към неизбежния деспотизъм на варварските вождове; виждах света разпокъсан между враждуващи държави, в плен на вечна несигурност. Други, застрашени от вражеска стрела часовои щяха да извършват своите обиколки в бъдещите градове; нелепата, безсрамна и жестока игра щеше да продължи и остарявайки, човечеството вероятно щеше да прибави към сегашните нови, изтънчени форми на жестокост. Нашата епоха, чиито несъвършенства и пороци познавах по-добре от всеки, може би щеше да бъде разглеждана някога като един от златните векове на човечеството. Natura deficit, fortuna mutatur, deus omnia cernit. Природата ни изневерява, съдбата е променлива, един бог вижда всичко отвисоко. Играех с пръстена на ръката си, върху чийто камък бях накарал да гравират тези тъжни думи през един горчив ден; отивах по-далеч в разочарованието си, стигах до богохулство; започвах да мисля, че ако не е справедливо, то поне е естествено да загинем. Нашата литература се изчерпва, изкуствата ни са в застой; Панкрат не е Омир и Ариан не е Ксенофонт; когато се опитах да обезсмъртя в камък лика на Антиной, не намерих нов Праксител. От Аристотел и Архимед насам науките ни не са направили нито крачка напред; развитието на техниката ни не би устояло на по-продължителна война; даже нашите любители на наслади се отвращават от щастието. Облагородяването на нравите и напредъкът на мисълта през миналия век са дело на незначително малцинство от изтъкнати умове; масата си остава невежа, жестока, ако й се отдаде възможност, във всеки случай егоистична и ограничена, и има голяма вероятност винаги да си остане такава. Делото ни е предварително компрометирано от твърде много алчни прокуратори и митари, недоверчиви сенатори и груби центуриони; а време да се поучим от техните грешки липсва и на хората, и на държавите. В случаите, когато тъкачът би закърпил своето платно, умният сметководител би коригирал грешките си, а човекът на изкуството би нанесъл нужните подобрения на още незавършения или едва повреден шедьовър, природата предпочита да започне от глината, от самия хаос, и това именно разхищение се нарича ред на нещата.