Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

През пролетта на третата година от войната войските ни обсадиха крепостта Бетар — орлово гнездо, където Симон и привържениците му устояваха в продължение на цяла година срещу бавната смърт от глад, жажда и отчаяние и където пред очите на Звездния син загиваха един подир друг верните му хора; той обаче отказваше да се предаде. Нашата армия не страдаше по-малко от бунтовниците: оттегляйки се, те бяха опожарили овощните градини, опустошили нивите, изклали добитъка и заразили кладенците, хвърляйки в тях трупове на наши войници; тези варварски методи бяха ужасни, тъй като се прилагаха към една природно безплодна земя, и без това изтощена до крайност от многовековни безумства и изстъпления. Лятото бе горещо и нездравословно; треска и дизентерия косяха войските ни; възхитителна дисциплина продължаваше да цари в легионите ни, непрекъснато нащрек и едновременно с това принудени на бездействие; преследвани и болни, войниците се държаха само благодарение на мълчаливата си ярост, която се предаваше и на мен. Тялото ми обаче не понасяше така добре както някога умората на похода, горещите дни, задушните или мразовити нощи, острия вятър и скърцащия пясък; случваше ми се да оставя в канчето си сланината и варената леща на лагерната кухня и да остана гладен. Чак до късно лято влачих неприятна кашлица, но не бях единственият. В кореспонденцията си със Сената пропусках формулировката, която се употребява задължително в официалните съобщения: „Императорът и войската са добре.“ Напротив, и императорът, и войската бяха застрашително изтощени. Вечер, след последния разговор със Север, последната аудиенция с преминалите на нашата страна врагове, последния куриер за Рим, последното послание от Публий Марцел, натоварен с прочистването на Ерусалимските околности, или от Руф, зает с преустройството на Газа, Евфорион пестеливо отмерваше в казан от насмолено платнище водата за ежедневната ми баня; лягах си и се опитвах да мисля.

Не отричам, че тази Юдейска война беше едно от пораженията ми. Не бях отговорен за престъпленията на Симон и за безумието на Акиба, но се упреквах, че съм бил сляп в Ерусалим, разсеян в Александрия и нетърпелив в Рим. Не бях съумял да намеря думите, които биха предотвратили или поне забавили този изблик на народен гняв; не бях съумял да бъда навреме достатъчно гъвкав или достатъчно непреклонен. Наистина нямахме основание за безпокойство, а още по-малко за отчаяние, тъй като грешките и пропуските засягаха само отношенията ни с Израел; въпреки кризисните години навсякъде другаде ние се радвахме на плодовете на нашата политика на великодушие, водена в Ориента от шестнадесет години насам. Симон бе сметнал, че може да разчита на въстание от страна на целия арабски свят като бунта, който бе помрачил последните години от царуването на Траян; нещо повече, бе дръзнал да се надява на помощ от страна на партите. Беше се излъгал и тази грешка в неговите пресмятания беше причина за бавната му смърт в обсадената крепост Бетар; арабските племена не се бяха присъединили към еврейската общност, а партите бяха останали верни на спогодбите ни. Синагогите на големите сирийски градове проявяваха нерешителност и колебание; най-запалените се задоволяваха да изпращат тайно малки суми на зелотите; инак доста размирното еврейско население на Александрия бе запазило спокойствие; еврейската зараза бе ограничена в сухата област, която се простира между река Йордан и морето; можехме лесно да изгорим или отсечем този болен пръст. Въпреки всичко в известен смисъл като че ли мрачните дни, които предхождаха непосредствено царуването ми, се бяха върнали отново. В миналото Квиет бе опожарил Кирена, екзекутирал първенците на Лаодикия и извоювал опустошената Едеса… По вечерната поща получих известие, че сме си възвърнали грамадата от порутени камъни, които наричах Елия Капитолина и които евреите продължаваха да именуват Ерусалим; бяхме опожарили Аскалон; беше се наложило да избием масово размирниците в Газа… Ако шестнадесет години царуване на един страстно привързан към мира владетел се увенчаваха с Палестинската война, перспективите за мирното бъдеще на света изглеждаха съвсем несигурни.

Повдигнах се на лакът; не се чувствувах удобно в тясното походно легло. Истина е, че част от евреите бяха останали незасегнати от зелотската зараза: даже в Ерусалим фарисеите плюеха, срещнеха ли Акиба, и наричаха този фанатик стар безумец, който хвърля на вятъра сериозните придобивки на мира с Рим и му крещяха, че трева ще поникне в устата му, преди победата на Израел да стане действителност на тази земя. Аз все пак предпочитах лъжливите пороци пред тези блюстители на реда, които ни презираха и едновременно с това разчитаха на нас да опазим от посегателствата на Симон както златото им, укрито при сирийските банкери, така и чифлиците им в Галилея. Мислех за дезертьорите, които няколко часа преди това бяха седели в същата палатка, смирени и готови на отстъпки и угодничество, но правейки всичко възможно, за да застанат с гръб към статуята на моя Гений. Най-добрият ни агент, Ели Бей Абайад, когото използувахме като доносчик и шпионин, бе презиран с основание и от двата лагера; беше най-умният от привържениците ни — човек с широк кръгозор и болна душа, разкъсван между любовта си към своя народ и увлечението си по нашата култура; впрочем той също милееше само за Израел. Йосуе Бен Кисма, който проповядваше умиротворение, беше само един по-стеснителен или по-лицемерен Акиба; даже у равина Йешуа, дълго време мой съветник по еврейските въпроси, бях доловил под угодливостта и умението да се хареса непримиримите различия между нас, точката, в която два противоположни светогледа се срещат единствено, за да се оборят взаимно. Нашите територии се простираха на стотици левги, на хиляди стадии отвъд сухия и хълмист хоризонт, но скалата Бетар олицетворяваше границите ни; можехме да сринем със земята здравите стени на крепостта, където Симон завършваше безумното си самоубийство, но не можехме да попречим на тази раса да ни казва „не“.