Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Привидно водех разумно съществуване; изпълнявах задълженията си на император по-усърдно от когато и да било и влагах в тях може би повече разбиране, ако не предишната жар. Бях позагубил интерес към новите идеи и срещи, както и онази пъргавина на ума, която ми позволяваше да се слея с чуждата мисъл, да извлека полза от нея и едновременно с това да я подложа на преценка. Моята любознателност, която считах за движеща сила на мисълта ми, една от основите на моя метод, сега се проявяваше изключително в дребни и незначителни неща; разпечатвах писмата, предназначени за приятелите ми, което ги обиждаше; това любопитство към техните любовни преживявания и семейни кавги ме забавляваше известно време. Впрочем към това се прибавяше известна доза подозрителност: в продължение на няколко дни бях в плен на страха си от отравяне, ужасен страх, който бях съзрял в погледа на болния Траян някога и който никой владетел не се осмелява да признае, тъй като изглежда абсурден, докато не бъде потвърден от събитията. Подобна мнителност от страна на човек, изцяло погълнат от мисълта за смъртта, буди учудване, но нямам претенцията да бъда по-последователен от всеки друг. Едва сдържана ярост и бясно нетърпение ме обземаха и пред най-дребните глупости или най-баналните низости — отвращение, от което не изключвах и себе си. В една от своите „Сатири“ Ювенал се осмели да оскърби мима Парис, който ми харесваше. Бях отегчен от този надут и сърдит поет, никак не ми допадаше дебелашкото му презрение към Ориента и Гърция, превзетата му почит към мнимата простота на дедите ни и смесицата от подробни описания на порочност и добродетелни изявления, които гъделичкат чувствата на читателя и същевременно приспиват лицемерието му. Имаше право на известно внимание като писател; извиках го в Тибур, за да му съобщя лично присъдата за заточението му. Занапред този хулител на римските удоволствия и охолство ще може да изучава на място провинциалните нрави; неговите обиди към красивия Парис бяха отбелязали края на собствената му пиеса. По същото време и Фаворин се настани удобно като изгнаник в Хиос, където аз самият бих живял с удоволствие и откъдето злъчният му глас не можеше да ме достигне. Също така приблизително по това време изгоних позорно от едно угощение един продавач на мъдрост — мърляв циник, който се оплакваше, че умира от глад, сякаш тази пасмина заслужава нещо по-добро; гледката на превития на две от уплаха дърдорко, който побърза да изчезне, изпроводен от лая на кучетата и подигравателния смях на пажовете, ми достави удоволствие: тази философска и литературна паплач не ми вдъхваше никакво уважение вече.

И най-незначителните грешки в политическия живот ме дразнеха точно както ме дразнеха и най-незабележимата неравност по каменната настилка на Вилата, и най-леката следа от восък по мрамора на някоя маса, и най-дребният недостатък в някоя вещ, която бих желал да изглежда съвършена и безупречна. Един доклад на Ариан, назначен неотдавна за управител на Кападокия, ме предупреждаваше, че от своето малко царство край Каспийско море Фарасман продължава да играе същата двойствена роля, която ни бе струвала твърде скъпо при Траян. Това коварно царче тласкаше аланските пълчища към границите ни, а неговата вражда с арменците излагаше на опасност мира в Ориента. Отказа да се отзове на поканата да дойде в Рим, както бе отказал да присъствува на събранието в Самосата четири години преди това. Вместо извинение получих като подарък триста златни одежди — Царствени дрехи, в които облякох престъпници, подхвърляни на арената като храна на дивите зверове. Тази твърде неуравновесена постъпка ме задоволи като жеста на човек, който се чеше до кръв.

Имах един секретар, посредствено създание, което държах на служба само защото познаваше до тънкост канцеларските дела, но който ме изкарваше из търпение със своето упорито и злобно самодоволство, с отказа си да изпробва нови методи на работа, с манията си да се препира безкрайно по повод на най-незначителни дреболии. Един ден този глупак ме ядоса повече от обикновено; посегнах да го ударя; за нещастие в момента държах стило, което нарани дясното му око. Никога не ще забравя вика на болка, несръчно вдигнатата ръка, за да се запази от удара, сгърченото и окървавено лице. Извиках незабавно Хермоген, който му даде първа помощ; очният лекар Капито бе консултиран след това, но напразно: окото беше загубено. След няколко дни нещастникът дойде отново на работа; носеше превръзка на лицето си. Извиках го и го помолих смирено да определи сам размера на възнаграждението, което му дължах за отплата. Отговори ми със злобна усмивка, че иска само едно нещо — ново дясно око. Накрая все пак прие една пенсия. Продължава да бъде на служба при мен, а присъствието му ми служи като предупреждение и може би като възмездие. Не съм искал да извадя окото на този нещастник. Както не съм искал смъртта на един двадесетгодишен юноша, който ме обичаше.