Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Вилата бе вече почти завършена, така че можех да пренеса там колекциите си, музикалните инструменти и няколкото хиляди книги, купувани по време на странствуванията ми. Устроих поредица от празненства, в които всичко бе грижливо премислено — както ястията, така и твърде ограниченият списък на гостите ми. Държах всичко да бъде в хармония с ведрата красота на градините и залите — плодовете да бъдат чудесни като музиката, а обслужването — безупречно като изработката на сребърните подноси. За пръв път проявявах интерес към избора на храните; наредих стридите да бъдат доставяни от Лукринското езеро, а раците — от галските реки. От ненавист към помпозната небрежност, често характерна за императорската трапеза, наредих като правило всяко блюдо да ми бъде показвано, преди да бъде предложено даже на най-незначителния измежду гостите ми; настоявах да проверявам лично разходите на готвачите и доставчиците и понякога си спомнях, че дядо ми беше скъперник. Нито малкият гръцки театър във Вилата, нито латинският, едва ли по-обширен от него, бяха завършени; въпреки това там бяха поставени няколко пиеси. По мое желание бяха представени трагедии и пантомими, музикални драми и стари местни фарсове. Особено ми допадаха изтънчените движения на танците; открих, че имам слабост към танцьорките с кастанети, които ми напомняха Кадис и първите представления, на които бях присъствувал като дете. Харесвах металическия звук, вдигнатите ръце, увиващите се около тялото или развети воали на танцьорката, която престава да бъде жена, за да се превърне ту в облак, ту в птица, понякога във вълна, а друг път в ладия. Едно от тези създания ме привлече за кратко време. Кучетата и конете не бяха занемарени по време на отсъствията ми; заварих кучешката козина все така твърда, конския косъм — като коприна, а пажовете — все така красиви. Организирах няколко ловки излета в Умбрия, на брега на Тразименското езеро, или по-близо до Рим — в Албанските гори. Удоволствието отново бе извоювало място в живота ми; моят секретар Онезим ми служеше за доставчик на любовни наслади. Знаеше кота трябва да избягва известна прилика или, обратно — да я търси. Ала припреният и разсеян любовник едва ли бе обичан. Понякога срещах някое по-нежно и по-умно от другите създание, някой, с когото си струваше да разговаряш или може би да видиш повторно. Подобна щастлива случайност беше рядкост и без съмнение вината за това беше моя. Обикновено се задоволявах да уталожа глада си или да го залъжа. Друг път ми се случваше да изпитвам истинско старческо безразличие към тези игри.

По време на безсънните си нощи обикалях из коридорите на Вилата, блуждаех от зала в зала и често смущавах някой майстор, зает с подреждане на мозайките; минавайки, разглеждах един Сатир от Праксител и спирах пред изображенията на любимия покойник. Всяко помещение, всеки портик бе украсен с неговия лик. Затулвах с ръка пламъка на лампата и леко докосвах с пръст каменната му гръд. Тези срещи усложняваха делото на паметта; дръпвах като завеса белия пароски или пентелейски мрамор и през застиналите очертания се опитвах безуспешно да се доближа до живото създание, през твърдия камък — да стигна до плътта. Продължавах обиколката си, а безмълвната статуя отново потъваше в мрака; само на няколко крачки от нея светлината на лампата ми осветяваше следващия му образ; тези едри, бели фигури по нищо не се отличаваха от привидения. С горчивина мислех за заклинанията на египетските жреци, целящи да привлекат душата на мъртвия в дървените изображения, които използуват за обредите си; бях сторил същото; бях омагьосал камъка, който на свой ред ме омагьосваше; никога нямаше да се изтръгна от неговото мълчание и хлад, занапред по-близки за мен от топлината и гласа на живите; съзерцавах с укор това опасно лице със загадъчна усмивка. Само няколко часа по-късно, изтегнат в леглото си, решавах да поръчам на Папиас от Афродизия нова статуя; щях да изискам по-точна линия на бузите там, където те едва забележимо хлътват под слепоочието, както и по-лек наклон на главата към рамото; щях да се откажа от венците от лозови листа и гроздовете от скъпоценни камъни и да оставя само великолепните му естествени къдрици. Погрижих се да намаля теглото на тези барелефи и бюстове, като накарах да ги издълбаят отвътре, за да могат да бъдат пренасяни по-лесно. Най-близките по прилика от тях ме придружаваха навсякъде; за мен дори не е важно дали са красиви, или не.