Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Същата година проведох много разговори с жрицата, която ме бе посветила в Елевсина някога (и чието име трябва да остане в тайна), за да уточним една по една всички подробности по култа към Антиной. Великите елевсински символи продължаваха да излъчват същата успокояваща сила; може би светът няма никакъв смисъл, но ако все пак има някакъв, в Елевсина той се изразява по-мъдро и по-благородно, отколкото другаде. Под влияние на тази жена започнах да проектирам административното деление на Антиноя, с нейните деми, улици и градски квартали по примера на божествения свят, който ведно с това беше и преобразеното отражение на собствения ми живот. Тук бяха представени всички богове — Хестия и Бакхус, домашните и оргийните заедно с небесните и задгробните божества. Сложих и имената на моите императорски предци Траян и Нерва, станали неделима част от тази символична система. Името на Плотина също фигурираше, както и добрата Матидия, уподобена на Деметра; собствената ми жена, с която поддържах сърдечни отношения по това време, също участвуваше в шествието от божества. Няколко месеца по-късно дадох на един от кварталите в Антиноя името на сестра си Полина. В последните години бях влошил отношенията си със съпругата на Сервиан, но покойната Полина заемаше дължимото си място на единствена моя сестра в този град на спомена. Градът на скръбта се превръщаше в идеално средище на възпоминанията — Елисейски полета на един живот, място, където всички противоречия намират решение и където всяко нещо беше посвоему свещено.

Стоях пред един прозорец на Ариановата къща в обсипаната със звезди нощ и размишлявах над словата, които египетските жреци бяха издълбали върху саркофага на Антиной: „Той се подчини на небесната повеля.“ Възможно ли е небето да ни изпраща послания, които само най-добрите от нас чуват, докато останалото човечество не долавя нищо друго освен потискащо безмълвие? И елевсинската жрица, и Хабрий вярваха в това. Бих искал да са прави. Виждах отново дланта на младежа, изгладена от смъртта, такава, каквато я бях видял за последен път в деня на балсамирането; линиите, които ме бяха тревожили в миналото, бяха изчезнали; тази длан приличаше на восъчна таблична, от която бе изтрита изпълнената заповед. Но тези възвишени твърдения осветляват, без да сгряват, подобно на звездния светлик, и околната нощ става още по-непрогледна. Ако саможертвата на Антиной беше натежала в моя полза горе, на небесните везни, последиците от този ужасен дар все още не се проявяваха; това не бяха нито благата на живота, нито благата на безсмъртието. Едва се осмелявах да ги назова с някакво име. Понякога, твърде рядко, слаба светлинка затрептяваше безучастно на хоризонта на моето небе; тя не правеше по-добър нито света, нито мен самия. Продължавах да се чувствувам по-скоро пропаднал, отколкото спасен.

Приблизително по това време християнският епископ Квадрат ми изпрати една възхвала на своята вяра. Моят принцип беше да поддържам към тази секта съвършено справедливата линия на поведение, следвана и от Траян в най-добрия му период; неотдавна бях припомнил на всички провинциални управители, че закрилата на закона се отнася до всички граждани и че клеветниците на християните ще бъдат наказвани, в случай че възбуждат срещу тях недоказани обвинения. Ала всяка търпимост, проявена по отношение на фанатиците, незабавно ги кара да мислят, че към каузата им се проявява съчувствие; мъчно си представям, че Квадрат се е надявал да ме направи християнин; във всеки случай желанието му беше да ми докаже превъзходството на своето учение и най-вече неговата безвредност за Държавата. Прочетох произведението му от любопитство натоварих Флегон да събере сведения за живота на младия пророк, основател на сектата, на име Исус, станал жертва на еврейската нетърпимост преди около сто години. Изглежда, че младият мъдрец бе оставил известни поучения, близки до тези на Орфей, с когото го сравняват понякога последователите му. Въпреки подчертано баналната проза на Квадрат, не останах безчувствен към затрогващото очарование от добродетелността на тези прости хора, от тяхната чистота и наивност, от привързаността им един към друг; всичко това напомняше твърде много братствата, които бедните или робите основават почти навсякъде в многолюдните градски покрайнини в чест на нашите богове; в този свят, който въпреки всичките ни усилия остава суров и безразличен към човешките мъки и надежди, подобни малки сдружения за взаимопомощ предлагат упование и утеха на много нещастници. Съзнавах обаче, че те крият известни опасности. Прославата на детските и робски добродетели ставаше за сметка на по-мъжествени и по-далновидни качества; зад сдържаната и безобидна невинност прозираше жестоката непреклонност на фанатика, изправен пред начини на живот и на мислене, които не споделя, наглото високомерие, поради което предпочита себе си пред останалото човечество, както и неговият съзнателно ограничен светоглед. Много скоро се уморих от измамливите аргументи на Квадрат, както и от откъслечните теоретични постановки, неумело заимствувани от философските ни писания. Загрижен за правата вяра, дължима на нашите богове, Хабрий бе разтревожен от напредъка на подобни секти сред простолюдието на големите градове; той се боеше за древните ни религии, които не налагат игото на никоя догма и се поддават на най-разнообразни тълкувания, каквато е самата природа, позволявайки на хората с по-строг морал да си изградят, ако желаят, по-висока нравственост, без да обвързват масите с твърде строги предписания, които биха породили веднага принуда и лицемерие. Ариан споделяше тези схващания. Прекарахме цяла вечер в разискване на повелята, според която трябва да обичаш ближния както себе си; тя противоречи твърде много на човешката природа, за да бъде изпълнявана искрено от простолюдието, което винаги ще обича само себе си, и не подхожда ни най-малко на философа, който не храни особено нежни чувства към собственото си аз.