Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Атина оставаше моят предпочитан град; бях смаян, че красотата й зависи толкова малко от спомените — моите собствени или тези от историята; градът изглеждаше нов всяка сутрин. Този път се настаних у Ариан. Посветен в Елевсина като мен, той бе осиновен от една от знатните жречески фамилии на Атика на име Керикес, както аз самият бях осиновен от Евмолпидите. Беше си взел жена от същия род — изискана и горда атинянка. И двамата ме обграждаха със сдържаното си внимание. Домът им се намираше на няколко крачки от новата библиотека, с която бях дарил Атина и където не липсваше нищо от онова, което може да улесни размисъла и предшествуващия го покой: удобни столове, подобаващо отопление за нерядко острите зими, лесен достъп до галериите, където се пазеха книгите, алабастърът и златото на дискретен и отморяващ разкош. Особено внимание бе отредено на избора и на разположението на осветлението. Все по-силно изпитвах нуждата да събера и запазя старите книги и да натоваря добросъвестни писари да направят нови копия от тях. Тази достойна задача ми се виждаше също така неотложна, както помощите, отпускани на ветерани и на многодетни и бедни семейства; казвах си, че няколко войни и съпътствуващата ги мизерия, един-единствен период на груби нрави или варварство под властта на някой неразумен владетел щяха да бъдат достатъчни, за да загинат завинаги идеите, дошли до нас с помощта на тези крехки предмети от влакна и мастило. Струваше ми се, че всеки, който е бил достатъчно щастлив да ползува повече или по-малко това културно наследство, има мисията да го съхранява и предава по-нататък на останалото човечество.

Четох много през този период. Бях подтикнал Флегон да напише серия от хроники под заглавието „Олимпиади“, които да бъдат продължение на Ксенофонтовата „Хеленика“ и да свършват с моето царуване; дързък замисъл поради това, че огромната история на Рим се свеждаше до просто продължение на гръцката история. Стилът на Флегон е досадно сух, но даже събирането и установяването на фактите щеше да бъде нещо само по себе си. Този проект ми вдъхна желание отново да препрочета историците от миналото; пречупени през собствения ми опит, произведенията им ме изпълниха с мрачни мисли; енергията и добрите намерения на всеки държавник изглеждаха незначителни в сравнение с произволното и същевременно неизбежно развитие на нещата, с потока от събития, прекалено объркани, за да могат да бъдат предвидени, насочвани или преценявани. Поетите също ме занимаваха известно време; допадаше ми да призовавам чистите и ясни гласове от далечното минало. Особено близък ми стана Теогнид, аристократ в изгнание, наблюдаващ без илюзии и без снизходителност човешките дела и винаги готов да изобличи онези грешки и заблуди, които наричаме наши беди. Този прозорлив човек беше вкусил от мъчителните сладости на любовта; въпреки подозренията, ревността и взаимните упреци, връзката му с Кирн бе продължила до старостта на единия, до зрялата възраст на другия: безсмъртието, което бе обещал на младежа от Мегара, не беше празнословие, щом споменът за него беше стигнал до мен след повече от шест века. Измежду старите поети най-много ми хареса Антимах: обичах отвлечения му, но богат стил, обширните и все пак до крайност сбити фрази, подобни на големи бронзови чаши, пълни с тежко вино. Предпочитах неговия разказ за странствуванията на Язон пред по-раздвижения цикъл на „Аргонавтите“ от Аполоний: Антимах бе вникнал по-добре в тайната на хоризонтите и пътешествията, на сянката, хвърлена от тленния човек върху вечните пейзажи. Беше оплакал горчиво смъртта на жена си Лиде и дал името на покойната на дълга поема, която съдържаше всички легенди за скръбта и смъртта. Тази Лиде, която вероятно не бих забелязал, ако беше жива, ми стана близка и по-скъпа от много други женски лица в собствения ми живот. Тези почти забравени поеми възвръщаха постепенно вярата ми в безсмъртието.

Прегледах собствените си творби: любовните стихове и поемите, писани по различни поводи, одата в памет на Плотина. Може би някой щеше да прояви желание да ги прочете един ден. Цикъл от непристойни стихове ме накара да се поколебая, но реших да ги оставя. И най-почтените ни граждани пишат подобни, но за тях това е само игра: бих искал моите да бъдат нещо друго — точен образ на голата истина. Но и в този, както в много други случаи ние оставаме в плен на най-изтърканите баналности: започнах да си давам сметка, че само душевната дързост не е достатъчна, за да ни отърси от тях, и че поетът тържествува над шаблона и налага своята мисъл над думите с цената на почти толкова продължителни и неотстъпни усилия, каквито бяха моите императорски начинания. Що се отнася до мен, можех да се надявам само на рядката сполука на любителя: нямаше да бъде малко, ако от цялото това пустословие все пак останеха два или три стиха след мен. По същото време нахвърлих плана на доста амбициозно съчинение в проза и стихове, в което възнамерявах да съчетая сериозното с иронията, да включа някои любопитни факти, на които съм бил свидетел през живота си, както и собствените си разсъждения и мечти; всичко това щеше да бъде свързано посредством най-тънка нишка — един вид нов, но по-суров Сатирикон. В него щях да изложа идеята на Хераклит за вечния кръговрат, която бе станала и моя. Засега обаче изоставих този прекалено амбициозен проект.