Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Лодките ни отведоха до мястото край реката, където започваше да израства Антиноя. Бяхме по-малобройни от преди: Луций, с когото почти не се бях виждал, бе отпътувал за Рим, където младата му жена бе току-що родила момче. Неговото заминаване ме отърва от множество любопитни натрапници. Строителните работи изменяха линията на брега; сред купчините разчистена пръст вече се очертаваха бъдещите основи на сградите; но не можах да разпозная с точност мястото на жертвоприношението. Балсамьорите ми предадоха резултата от своя труд: положихме тесния ковчег от кедрово дърво в саркофаг от порфир и го изправихме в най-скритата зала на храма. Приближих се със свито сърце до покойника. Изглеждаше като натъкмен за представление; твърдият египетски клаф покриваше косите му. Пристегнатите му с ленти крака представляваха дълъг бял вързоп, но профилът на младия сокол не беше променен; познах сянката, която хвърляха миглите върху боядисаното му лице. Преди да завършат обвиването на ръцете, пожелаха да се възхитя на позлатените му нокти. След това започнаха молебствията; чрез устата на жреците покойникът заявяваше, че е бил винаги искрен, неизменно целомъдрен, милостив и справедлив, хвалеше се с добродетели, които, ако ги бе притежавал, щяха завинаги да го поставят извън живите. Горчив мирис на тамян изпълваше помещението; стори ми се, че виждам усмивка на устните му през облака дим и сякаш красивото му, но неподвижно лице трептеше. Присъствувах на тайнствените заклинания, с които жреците целят да заставят душата на покойника да въплъти частица от себе си в статуите, които завинаги ще запазят спомена за нея; имаше и други, още по-странни заръки. Когато церемонията свърши, покриха лицето му със златната маска, излята по восъчния калъп; тя прилепна плътно о чертите му. Твърде скоро красивата и неразрушима повърхност щеше да погълне в себе си нейния блясък и топлина и тя завинаги щеше да почива в херметично затворения саркофаг — бездушен символ на безсмъртието. На гърдите му положиха китка от акациев цвят. Десетина мъже поставиха на мястото му тежкия капак. Аз още се колебаех за точното местоположение на гроба. Спомних си, че заповядвайки тържества за обожествяването му, придружени навсякъде с траурни чествувания, сечене на монети и издигане на статуи на обществените места, бях изключил Рим: боях се да не увелича враждебността, с която повече или по-малко се отнасят към всеки любимец-чужденец. Казах си, че няма да бъда винаги там, за да закрилям гроба му. Паметникът, предвиден, пред вратите на Антиноя, също ми изглеждаше твърде открит и несигурен. Последвах съвета на жреците. Те ми посочиха на около три левги от града, сред склоновете на арабските планини, една от пещерите, предназначени за гробница на египетските царе в миналото. Двойка волове изтегли по стръмнината тежкия саркофаг. Спуснаха го на дъното на един от тези кладенци с помощта на въжета и го опряха до една стена на скалата. Синът на Клаудиополис слизаше в гроба като фараон, като Птолемей. Оставихме го сам. Той навлизаше в безкрайната вечност, където няма въздух, нито светлина, нито сезони и в сравнение с която всеки живот изглежда кратък; бе достигнал тази неизменност и може би покой. Хиляди векове, които все още се съдържаха в плътното лоно на времето, щяха да преминат над този гроб, без да го върнат към живот, но така също без нищо да прибавят към смъртта му, без да отрекат факта, че е бил. Хермоген ме хвана за ръка и ми помогна да изляза на открито; едва ли не с радост се озовах на повърхността, под студеното синьо небе, между два блока червеникава скала. Останалата част от пътя бе кратка. От Александрия императрицата отплава за Рим.

Върнах се в Гърция по суша. Пътуването продължи дълго. Имах основание да мисля, че това вероятно щеше да бъде последната ми официална обиколка из Ориента; толкова повече държах да огледам всичко със собствените си очи. Видях в нова светлина Антиохия, където спрях за няколко седмици; бях по-малко чувствителен, отколкото в миналото към магията на театрите и празненствата, към очарованието на градините в Дафне, към допира с шарената тълпа. Повече от друг път ми правеше впечатление неизменното лекомислие на този присмехулен и злоречив народ, който ми напомняше александрийския, нелепостта на псевдоинтелектуалните му занимания, баналната показност и разкош на неговите богаташи. Почти никой от градските първенци не бе взел присърце проектите ми за строежи и реформи в Азия като цяло; задоволяваха се да извлекат някаква полза за града си или най-вече за себе си. За кратко време се замислих за възможността да издигна значението на Смирна или на Пергам за сметка на високомерната сирийска столица, обаче недостатъците на Антиохия са присъщи на всяка метрополия: нито един голям град не може да бъде предпазен от тях. Отвращението ми към градския живот ме накара да хвърля още повече усилия, ако това беше възможно, в провеждането на аграрни реформи; най-сетне завърших дългата и сложна реорганизация на императорските имения в Мала Азия; това беше добре както за селяните, така и за Държавата. В Тракия държах да посетя отново Андринопол, където се бяха стекли ветерани от сарматските и дакийските войни, привлечени от даренията на земи и намалените данъци. Същият план трябваше да бъде приложен и в Антиной. Отдавна бях освободил от данъци лекарите и учителите с надежда да създам добри условия за развитие и просъществуване на една средна, но знаеща и сериозна класа. Познавам слабостите й, но една Държава може да пребъде само чрез нея.