Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Пътуването по реката продължаваше, но сега плувах по водите на Стикс. В лагерите за пленници край Дунава бях видял в миналото как налягали до стената нещастници удрят постоянно о нея главите си с диво, безумно и едновременно плавно движение, повтаряйки безкрайно едно и също име. В подземията на Колизея ми бяха показали лъвове, които умираха от бавна смърт, защото им бяха отнели кучето, с което бяха свикнали да живеят. Опитвах се да събера мислите си: Антиной бе мъртъв. Като дете бях ридал над разкъсания от птиците труп на Марулин, подобно на обезумяло животно в нощта. Баща ми бе починал, но дванадесетгодишното сираче бе забелязало единствено безредието в дома, майчиния си плач и собствения си страх; не бях узнал нищо за предсмъртния ужас на човека, който си беше отишъл. Майка ми бе починала много по-късно, по време на мисията ми в Панония; не си спомням точната дата. Траян беше само един болен, който трябваше да бъде принуден да направи завещание. Не бях присъствувал на смъртта на Плотина. Атиан бе починал също, но той беше старец. През войната срещу даките бях загубил другари, които смятах, че обичам пламенно; но тогава бяхме млади и животът и смъртта бяха еднакво упойващи и леки. Антиной бе мъртъв. Припомням си често повтаряни банални изрази като „умира се на всяка възраст“, „тези, които умират млади, са любимци на боговете“. Аз самият бях участвувал в тази позорна злоупотреба с думи; бях казвал „умирам за сън“, „умирам от скука“. Бях употребявал думите агония, траур и загуба. Антиной бе мъртъв.

Любовта — най-мъдрият от боговете… Но любовта не беше отговорна за нехайството, за грубостите, за безразличието, преплетено със страстта, подобно на пясъка, примесен с речното злато, за дебелашкото заслепение на прекалено щастливия, но стареещ мъж. Нима съм могъл да бъда така глупаво самодоволен? Антиной бе мъртъв.

Вместо да обичам прекалено, както вероятно тръбеше в Рим Сервиан, не бях обичал юношата така, че да го принудя да живее. В качеството си на посветен в култа на Орфей Хабрий считаше самоубийството за престъпление и наблягаше на жертвения характер на смъртта му; самият аз изпитвах някаква зловеща радост при мисълта, че тази смърт ми бе поднесена в дар. Ала единствен аз бях в състояние да измеря колко горчивина се таи в дъното на всяка нежност, каква степен на отчаяние се крие зад себеотрицанието, каква омраза е втъкана в любовта. Едно оскърбено създание бе хвърлило в лицето ми това доказателство за всеотдайност; от страх да не изгуби всичко, юношата бе намерил това средство, за да ме привърже завинаги към себе си. Ако се е надявал, че саможертвата му ще бъде закрила за мен, вероятно се е считал обичан твърде малко, щом не бе разбрал, че най-голямото нещастие беше да го загубя.

Най-сетне сълзите ми секнаха: сановниците, които идваха при мен, вече нямаше защо да отвръщат очи от лицето ми, като че ли беше непристойно да плачеш. Посещенията на образцови имения и напоителни канали се възобновиха; беше ми все едно по какъв начин използувам времето си. Хиляди нелепи слухове плъзнаха навсякъде по повод на сполетялото ме нещастие; за мой срам дори в лодките, които ме придружаваха, се разказваха жестоки истории; оставях ги да говорят, тъй като истината не беше от тези, с които можеш да се похвалиш. И най-злостните лъжи бяха верни посвоему; обвиняваха ме, че съм принесъл в жертва Антиной, и в известен смисъл бях сторил точно това. Хермоген, който ми донасяше всеотдайно всеки нов слух, ми предаде няколко послания от императрицата; тя се държа благоприлично; повечето хора са такива пред лицето на смъртта. Това съчувствие почиваше на известно недоразумение: приемаха да ме съжаляват при условие, че се утеша бързо. Лично аз вярвах, че съм малко по-спокоен и почти ме досрамяваше от това. Още не знаех, че скръбта крие загадъчни лабиринти, сред които щях да се лутам още дълго.

Стараеха се да ме развличат. Няколко дни след пристигането си в Тива научих, че императрицата и свитата й ходили два пъти до колосалната статуя на Мемнон с надежда, че ще чуят тайнствения шум, издаван от камъка призори — прочуто явление, на което желаеха да присъствуват всички пътници. Очакваното чудо не бе станало; представяха си от суеверие, че то ще се състои в мое присъствие. Съгласих се да придружа жените на следващия ден; всички средства бяха добре дошли, щом можеха да скъсят безкрайните есенни нощи. Същата сутрин, към единадесетия час от деня, Евфорион влезе при мене, за да засили пламъка на лампата и да ми помогне да се облека. Излязох на палубата; още съвсем черното небе бе в същност бронзовото небе от Омировите поеми, безразлично към хорските радости и неволи. Бяха минали повече от двадесет дни, откакто се бе случило нещастието. Заех мястото си в малката лодка; краткото пътуване не мина без женски викове и уплаха.