Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Току-що бе пристигнал куриерът от Рим; денят премина в четене и отговаряне на писма. Както обикновено Антиной сновеше мълчаливо из помещението: не знам в кой миг излезе от живота ми тази красива хрътка. Към дванадесетия час от деня при мен влезе развълнуван Хабрий. Противно на всички правила младежът напуснал лодката, без да уточни целта и продължителността на отсъствието си: най-малко два часа бяха минали от изчезването му. Хабрий си припомняше някои странни, произнесени предния ден фрази, както и една заръка за мен, направена същата сутрин. Изложи ми своите опасения. Спуснахме се бързо на брега. Старият педагог се отправи инстинктивно към един разположен на брега параклис — малка усамотена сграда, част от постройките на храма, която бяха посетили заедно с Антиной. Върху един жертвеник тлееше още топлата пепел на жертвоприношение. Хабрий зарови пръсти в нея и извади почти невредим кичур коса.

Не ни оставаше друго, освен да претърсим брега. Цяла серия от басейни, които вероятно бяха служили за свещени обреди в миналото, бяха свързани с малък залив: в падащия полумрак Хабрий забеляза сгъната дреха и чифт сандали на ръба на най-крайния басейн. Слязох по хлъзгавите стъпала: вече затънал в речната тиня, на дъното лежеше Антиной. С помощта на Хабрий успях да вдигна тялото, което внезапно бе натежало като камък. Хабрий доведе няколко лодкари, които набързо направиха носилка от платна. Извикан спешно, Хермоген само установи смъртта. Покорното доскоро тяло отказваше да бъде сгрято и съживено. Пренесохме го на лодката. Всичко се сгромолясваше; сякаш всичко угасна. Зевс Олимпийски, Господарят на всичко, Спасителят на света рухнаха и на тяхно място не остана нищо освен един посивял мъж, ридаещ върху палубата на една лодка.

Минаха два дни, преди да ме склонят да помисля за погребението. Жертвените обреди, с които бе обградил смъртта си Антиной, ни сочеха пътя, който трябваше да следваме: часът и денят на неговия край ненапразно съвпадаха с тези, в които се спуска в гроба си Озирис. Отидох при специалистите по балсамиране на тела на отсрещния бряг, в Хермополис. Вече бях видял как работят колегите им в Александрия и знаех на какви оскърбления щях да подложа това тяло. Но огънят също е страшен, като изгаря и превръща в пепел обичаната плът; страшна е и земята, където изгниват покойниците. Пътуването беше кратко; сгушен в един ъгъл на задната кабина, Евфорион припяваше на нисък глас погребална африканска мелодия и сякаш тази приглушена и дрезгава песен беше собственото ми стенание. Пренесохме трупа в обилно измито с вода помещение, което ми напомни клиниката на Сатир; помогнах на мъжа, който щеше да излее маската, да намаже с масла лицето, преди да наложи восъка. Всички метафори придобиваха конкретен смисъл: държах в ръцете си сърцето на любимия. Когато се разделих с него, изпразненото от вътрешностите си тяло беше само материал в ръцете на балсамьора, първото състояние на ужасен шедьовър, скъпоценна субстанция, обработена със сол и благовонна смирна, която никога вече нямаше да бъде докосната от въздух и слънце.

На връщане посетих храма, близо до който се бе извършило жертвоприношението, и говорих със свещенослужителите. Възстановеното им светилище щеше да стане място за поклонение на цял Египет; обогатен и по-многоброен, занапред колегиумът от жреци щеше да се посвети в служба на моя бог. Даже в миговете на най-голяма непрозорливост не съм се съмнявал в божествената същност на младежа. Гърция и Азия щяха да го почитат според нашия обичай с игри, с танци и обредни дарове, положени в краката на бяла и гола статуя. Египет, който бе свидетел на агонията му, също щеше да има дял в церемонията по обожествяването — най-мрачната, най-тайнствената, най-тежката; тази страна щеше да играе завинаги ролята на пазител на балсамираното тяло. В течение на векове жреци с обръснати глави щяха да пеят молитви с неговото име, без стойност за тях, но което бе символ на всичко за мен. Всяка година свещена лодка щеше да разхожда изображението му по реката; през първия ден от Атир оплаквачи щяха да посещават брега, на който бях стъпвал и аз. Всеки час е подчинен на своя непосредствен дълг, на една повеля, която стои над другите: повелята на този миг беше да браня срещу смъртта малкото, което ми бе останало. По мое нареждане Флегон беше свикал на брега архитектите и инженерите от свитата ми; възбуден, но с ясно съзнание аз ги накарах да ме следват по каменистите хълмове; обясних им плана си, разположението на градската стена, дълга четиридесет и пет стадия; отбелязах върху пясъка мястото на триумфалната арка и на гробницата. Антиноя щеше да се роди тук, на това място — един напълно гръцки град в тази злополучна страна, крепост, която щеше да всява страхопочитание сред еритрейските скитнически племена, нов пазар по пътя за Индия, победа над смъртта. Александър бе чествувал погребението на Хефестион с разрушения и масови кланета. Считах, че е по-уместно да издигнеш град в памет на любимия, където култът към него ще бъде завинаги част от ежедневието, а името му ще бъде споменавано по време на вечерните разговори, когато младежите си подхвърлят венци от цветя в часа на угощенията… Колебаех се само в едно отношение: струваше ми се невъзможно да изоставя тялото му на чужда земя. Подобно на пътник, който не е сигурен къде ще спре да нощува и запазва стая в няколко странноприемници едновременно, така и аз наредих да му се построи паметник на брега на Тибър, недалеч от моята гробница; мислех си също за египетските олтари, построени във Вилата сякаш на шега и които внезапно се оказваха трагично полезни. Определихме деня на погребението, което щеше да се състои след двата месеца, потребни на балсамьорите. Натоварих Мезомед със съчиняването на траурните хорове. Върнах се на лодката късно през нощта; Хермоген ми приготви сънотворна настойка.