Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Смъртта е грозна, ала такъв е и животът. Всичко приличаше на гавра. Основаването на Антиноя беше само жалка игра: още един град, убежище на контрабандисти, на официални грабители, на проституция, на безредие, на страхливци, които оплакват мъртъвците си, преди да ги забравят. Обожествяването беше напразно: публичните почести щяха да послужат само като повод да превърнат името му в посмъртен обект на низости или присмех, на алчни желания или скандал, една от онези изродени легенди, които задръстват и най-скритите кътчета на историята. Не беше ли собствената ми скръб своеобразна проява на порочност, на вулгарно блудство: аз оставах този, който се възползува, който изпробва, който се наслаждава; любимият ми бе подарил дори смъртта си. Човекът, комуто бяха отнели всичко, оплакваше себе си. Мислите се блъскаха една о друга; думите нямаха смисъл; гласовете жужаха като скакалци в пустиня или мухи върху купчина смет; нашите лодки, с издути като гръдта на гълъб платна, бяха извор на интриги и лъжи; глупост се четеше по човешките чела. Смъртта се чувствуваше навсякъде под формата на упадък или на гниене; тя беше и в червивия плод, и в едва забележимо продрания ръб на завесата, в мършата на брега, в циреите по лицето, в следите от тояга по гърба на гребеца. Ръцете ми изглеждаха винаги малко мръсни. По време на банята, протягайки на робите крака за бръснене, с отвращение наблюдавах здравото си тяло, този сякаш несломим механизъм, който храносмилаше, крачеше, успяваше да спи и рано или късно щеше отново да се върне към плътските наслади. Понасях само присъствието на неколцина служители, които си спомняха за мъртвия; те го бяха обичали посвоему. Скръбта ми намираше отглас в малко наивната тъга на един от масажистите ми или на стария негър, натоварен да се грижи за лампите. Но тяхната мъка не им пречеше да се смеят тихо помежду си, разхождайки се на хладина по брега. Една сутрин, както бях облакътен на парапета, видях един роб, който кормеше пиле в кухненското отделение — едно от хилядите, отглеждани в мръсните люпилни на Египет; той изтръгна с ръка лепкавия куп вътрешности и ги хвърли във водата. Едва успях да отвърна очи от гледката, и повърнах. По време на престоя ни във Фила, на празненствата, организирани в наша чест от управителя, едно тригодишно, черно като катран дете, син на нубийския вратар, се промъкна в галериите на първия етаж, за да погледа танците, и падна от тази височина. Направиха всичко възможно да скрият неприятната случка от нас; вратарят сдържаше риданията си, за да не смущава гостите на своя господар; изведоха го през кухнята заедно с трупа: въпреки това успях да съзра раменете му, които се свиваха и отпускаха конвулсивно като под ударите на бич. Имах чувството, че поемам бремето на тази бащина скръб, както поемах мъката на Херкулес, Александър и Платон, оплакващи мъртвите си другари. Изпратих няколко златни монети на нещастника; човек не може да направи нищо повече. Видях го два дни подир това; беше изтегнат на прага и блажено се пощеше на слънце.

Отвсякъде заприиждаха послания; Панкрат ми изпрати най-сетне завършената си поема — посредствено съчинение в омировски хекзаметри, но името, което се повтаряше почти във всеки стих, го правеше по-вълнуващо за мен, отколкото много шедьоври. Нумений ми изпрати едно „Утешение“, написано според всички правила; четох го цяла нощ; в него не липсваше нито една от общоприетите за случая баналности. Неустойчивите теории, изградени от човека като защита срещу смъртта, изразяват две тенденции: първата представя смъртта като неизбежно зло; напомня ни, че нито красотата, нито младостта, нито любовта могат да избягнат разложението; тя ни доказва, че животът и съпътствуващите го беди са по-ужасни от самата смърт и че е по-добре да умреш, отколкото да остарееш. Служат си с тези истини, за да ни склонят към примирение, а те най-често са оправдание на отчаянието. Вторият вид аргументи противоречат на първия, но нашите философи не са чак дотам придирчиви; тук вече не става дума да се примириш със смъртта, а да я отречеш. Единствено душата била важна; самонадеяно приемаха като факт безсмъртието на тази абстрактна същност, за която не сме чули да съществува извън тялото и чиято реалност не са си дали труда да докажат. Не бях толкова уверен в това: щом усмивката, погледът, гласът, тези едва доловими реалности преставаха да съществуват, защо не и душата? Не мислех, че тя е непременно по-нематериална, отколкото, да речем, телесната топлина. Пренебрегваха мъртвеца, от когото бе отлетяла душата, обаче той беше единственото нещо, което ми бе останало, единственото доказателство, че живият юноша бе съществувал. Смята се, че безсмъртието на човешкия род изкупва всяка индивидуална смърт: съвсем не ме утешаваше мисълта, че цели поколения витинци ще се раждат до края на вековете по бреговете на Сангариос. Говореха за слава — красива дума, която изпълва сърцето, и се опитваха да установят между нея и безсмъртието някакво измамно единство, като че ли следата, която оставя след себе си даден човек, е равносилна на неговото присъствие. Показваха ми лъчезарен бог вместо трупа му: аз самият бях създал този бог и му вярвах посвоему, но и най-завидната посмъртна съдба сред звездните сфери не можеше да изкупи краткия му живот; богът не можеше да замени живото създание, което бях загубил. Възмущаваше ме упорството, с което пренебрегват фактите в полза на хипотезите, както и нежеланието да признаят, че бляновете са само блянове. Другояче разбирах дълга си на жив човек. Смъртта щеше да бъде напразна, ако нямах смелостта да я гледам в лицето, да помня тази действителност от мраз, мълчание, съсирена кръв и безжизнени крайници, които човек така бързо потулва с пръст и лицемерие; предпочитах сам да напипвам пътя си в тъмното, без помощта на тази слаба светлина. Чувствувах, че започват да се дразнят от продължителната ми скръб; впрочем възмущаваше ги повече силата й, отколкото нейната причина. Ако се бях отдал на същата печал поради смъртта на брат или син, пак щяха да ме упрекват, че плача като жена. Паметта на повечето хора прилича на занемарено гробище, където почиват без почести покойниците, които са престанали да обичат. Всяка продължителна скръб е упрек срещу тяхната къса памет.