Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Слязохме на брега недалеч от Колоса. Бледорозова ивица се проточи на изток; започваше още един ден. Загадъчният шум се чу три пъти. Той прилича на звука, който се чува при скъсване на силно опъната тетива. Неизчерпаемата Юлия Балбила роди начаса цяла поредица от поеми. Жените предприеха обиколка на храмовете; придружих ги за малко покрай покритите с еднообразни йероглифи стени. Бях отегчен от еднаквите гигантски фигури на седнали в редица царе, опрели пред себе си дълги и плоски стъпала, от безжизнените каменни блокове, в които няма нищо от това, което е за нас животът, нито болка, нито сладка наслада, нито движението, което освобождава крайниците, нито разума, който осмисля света около една сведена глава. Жреците, които ме развеждаха, изглеждаха почти толкова зле осведомени, колкото и аз самият за тези изчезнали съществования; от време на време възникваше спор около някое име. Смътно се знаеше, че всеки от тези монарси бе наследил царства, властвувал над народи, родил своя наследник: нищо друго не бе останало. Неизвестните династии водеха началото си преди Рим, преди Атина, преди деня, в който под стените на Троя бе загинал Ахил, преди астрономическия цикъл от пет хиляди години, изчислен от Менон по поръчение на Юлий Цезар. Освободих жреците, тъй като се чувствувах уморен; преди да се кача отново на лодката, спрях да почина под сянката на Колоса. Краката му бяха нашарени до колене с гръцки надписи, издълбани от посетители: имена, дати и дори една молитва. Някой си Сервий Свавис, някой си Евмен бяха стояли на същото това място шест века преди мен, а някой си Панион беше посетил Тива само преди шест месеца… Преди шест месеца… Хрумна ми една мисъл, прищявка, която не бях имал от дете, когато пишех името си по кестените в испанското ни имение: императорът, който не желаеше да увековечи имената и титлите си върху построените от него паметници, извади меча си и издълба няколко гръцки букви върху твърдия камък — умалителната и интимна форма на своето име ΑΔΡΙΑΝΟ. Още една преграда срещу времето: име, сбор от човешки живот, чиито неизброими съставки не ще пресметне никой, белег, оставен от един залутан сред безкрая от векове човек. Внезапно осъзнах, че бяхме в двадесет и седмия ден от месец Атир и в петия ден преди нашите декемврийски календи. Днес бе рожденият ден на Антиной: ако юношата беше жив, щеше да навърши двадесет години.

Прибрах се на лодката; набързо затворената рана се бе разтворила отново; виках, забил лице във възглавницата, която пъхна под главата ми Евфорион. Този труп и аз плавахме безцелно, понесени от две противоположни течения на времето. Ден пети преди декемврийските календи, ден първи от месец Атир: с всеки отлитащ миг тялото му затъваше все по-дълбоко в смъртта. Опитах се да изкача отново хлъзгавия наклон и със собствените си нокти да изровя от земята паметния мъртъв ден. Седнал срещу входа, Флегон си спомняше светлината, която дразнела този ден очите му при всяко отмятане на завесата поради честото влизане и излизане в задната кабина на лодката. Като човек, обвинен в престъпление, напрегнах паметта си, за да възстановя какво бях правил всеки час от този ден: диктувах писма, отговор на сената в Ефес; на коя ли поредица от думи съответствуваше агонията му? Сякаш сам виждах огъването на мостчето под забързаната му крачка, пустия бряг, каменната настилка; ножа, който отрязва кичур от слепоочието; наведеното тяло; крака, който се прегъва, за да позволи на ръката да развърже сандала; неповторимия начин да разтваря устните си, затваряйки очи. Беше добър плувец и вероятно ще му е била потребна отчаяна решителност, за да се остави да бъде погълнат от черната тиня. Мислено се опитвах да стигна до този поврат, през който ще минем всички, когато сърцето спира, мозъкът угасва и дробовете престават да вдишват живота. И аз ще преживея подобно сътресение; ще умра един ден. Но всяка агония е различна; усилията ми да си представя неговата не бяха друго освен голо умозрение, тъй като бе умрял сам.

Съпротивлявах се, борех се срещу мъката като срещу гангрена. Припомнях си случаи на упорство и лъжи; казвах си, че и той щеше да се измени, да затлъстее, да остарее. Напразни усилия: както добросъвестният занаятчия безуспешно се старае да копира един шедьовър, така и аз с ожесточение изисквах от паметта си една безсмислена точност, а въображението ми пресъздаваше висока и заоблена като щит гръд. Понякога споменът бликваше сам; вълна от нежност ме заливаше; отново виждах овощна градина в Тибур и юношата, събиращ есенни плодове в запретнатите поли на туниката си вместо в кошница. Бях загубил едновременно всичко — и другаря на нощните наслади, и младежа, седнал на петите си, за да помогне на Евфорион да нагласи гънките на тогата ми. Ако трябва да се вярва на жреците, неговата сянка страдаше също; тя тъжеше по топлото убежище на тялото и навестяваше, стенейки, познатите места, далечна и едновременно близка, но твърде слаба в момента, за да ми подскаже своето присъствие. Ако това беше вярно, глухотата ми беше по-страшна от самата смърт. Но нима се бях постарал да разбера живия, който ридаеше до мен в оная паметна утрин? Една вечер Хабрий ме извика, за да ми покаже една звезда от съзвездието Орел, едва видима дотогава; тя блестеше като скъпоценен камък и пулсираше като сърце. Избрах я за негова звезда, негов знак. Всяка нощ до пълно изтощение проследявах нейния път; открих необикновени фигури в тази част на небето. Помислиха, че съм полудял, но това ми беше безразлично.