Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Доколкото бе възможно, жертвата трябваше да ми принадлежи; и дума не можеше да става за куче, тъй като според египетското суеверие това животно е нечисто; най-подходяща би била птица, но аз не пътувам придружен от птичарник. Моят млад повелител предложи сокола си. Условията щяха да бъдат изпълнени: бях му дал красивата птица, след като самият аз я бях получил от царя на Осроена. Юношата го хранеше от ръката си; това беше едно от редките неща, които му принадлежаха и към които се бе привързал. Най-напред отказах; той твърдо настоя; разбрах, че придава изключително значение на този дар, и приех от нежност. След като получи най-подробни наставления, куриерът ми Менекрат отиде да вземе птицата от апартаментите ни в Серапейона. Дори при най-бърз галоп отиването и връщането щеше да отнеме повече от два часа. И дума не можеше да става да ги прекараме в нечистата дупка на гадателката, а Луций се оплакваше от влагата в лодката. Флегон намери изход от положението: настанихме се възможно най-добре у една сводница, след като изгонихме персонала на дома; Луций реши да поспи; аз се възползувах от този промеждутък, за да издиктувам няколко бързи писма; Антиной се излегна в краката ми. Перото на Флегон скърцаше под светлината на лампата. Настъпваше последният час от нощното бдение, когато Менекрат донесе забулената птица заедно с ръкавицата и веригата.

Върнахме се пак при вълшебницата. Антиной свали качулката от главата на сокола, дълго милва сънливата и дива главица и го даде на гадателката, която започна поредица от магически заклинания. Омагьосана, птицата заспа отново. Беше важно жертвата да не се противи, така че смъртта да изглежда доброволна. Намазано според обреда с мед и розова есенция, безжизненото тяло на сокола бе положено в дъното на съд, пълен с нилска вода; удавената птица се уподобяваше на Озирис, понесен от речното течение; земните години на птицата се прибавяха към моите; малкото слънчево създание се сливаше с Гения на човека, в чието име бе принесена в жертва; невидимият Гений би могъл да ми се явява и да ми служи под тази форма занапред. Последваха продължителни манипулации, които не бяха по-интересни, отколкото приготвянето на някоя гозба. Луций се прозяваше. Церемонията повтаряше изцяло човешко погребение: каденето с благовония и псалмопеенето се проточиха до зори. Магьосницата затвори птицата в ковчеже, пълно с аромати, и в наше присъствие го зарови в изоставено гробище край канала. След което приклекна под едно дърво, за да преброи внимателно златните монети — възнаграждението, което й заплати Флегон.

Върнахме се обратно с лодката. Духаше особено студен вятър. Седнал до мен, Луций придърпваше памучната бродирана завивка с върха на дългите си пръсти; от учтивост продължавахме да разменяме по някоя и друга дума, отнасяща се до римските дела и скандали. Легнал в дъното на лодката, Антиной бе опрял глава о коленете ми; правеше се на заспал, за да не участвува в разговора, от който бе изключен. Ръката ми галеше главата му, ровеше се в косите му. Така и в най-празните или най-мрачни мигове на живота си имах чувството, че оставам в допир с великите природни явления — с гъстите гори, с мускулестия гръб на пантерите, с равномерното дихание на изворите. Ала никоя милувка не стига до душата. Слънцето блестеше, когато пристигнахме в Серапейона; уличните продавачи на дини хвалеха стоката си. Спах до часа за съвещанието на Местния съвет, на който присъствувах. По-късно узнах, че Антиной се възползувал от отсъствието ми и склонил Хабрий да го придружи в Канопа. Беше се върнал при магьосницата.

Ден първи от месец Атир, година втора от двеста двадесет и шестата Олимпиада… Това е годишнината от смъртта на Озирис, бога на човешката агония: от три дни насам жални ридания огласяха всички села край реката. Римските ми гости, по-малко привикнали от мен на тайнствата на Ориента, проявяваха известно любопитство към церемониите на този толкова различен народ. Мен само уморяваха и дразнеха. Лодката ми бе закотвена на известно разстояние от останалите, далеч от всяко населено място; близо до брега се издигаше полуизоставен фараонов храм с неговия колегиум от жреци; не можех да се избавя напълно от шумните вопли.

Луций ме бе поканил на вечеря в своята лодка предната вечер. Бях там на залез-слънце. Антиной отказа да ме придружи. Оставих го пред задната кабина, изтегнат върху неговата лъвска кожа и увлечен в игра на ашици с Хабрий. Само половин час по-късно, след настъпването на нощта, променил решението си и заповядал да му докарат лодка и с помощта на един-единствен гребец преплавал срещу течението значителното разстояние, което ни отделяше от другите. Появата му в палатката, където се даваше вечерята, пресече аплодисментите, предизвикани от гърченията на една танцьорка. Беше се пременил в дълга сирийска дреха, тънка като ципа на плод, цялата обсипана с цветя и химери. За да му бъде по-удобно при гребането, бе махнал десния си ръкав: капки пот трептяха по гладката му гръд. Луций му подхвърли венец от цветя, който той сръчно улови; пресилената му веселост, едва подкрепена от чаша гръцко вино, не му изневери нито за миг. Прибрахме се заедно в моята лодка с шест гребци, изпратени от язвителното „лека нощ“ на Луций. Неестествената веселост не го напусна. Призори случайно докоснах леденото му от сълзи лице. Попитах го раздразнен за причината на този плач; отговори ми смирено, като се оправдаваше с умората си. Приех тази лъжа и отново заспах. Истинската си агония изживя в това легло край мен.