Маргьорит Юрсенар: Усмивката на Марко

КОРАБЪТ СЕ БЕ ОТПУСНАЛ като медуза върху гладките води. Някакво самолетче кръжеше с непоносимото жужене на раздразнено насекомо в тесния отрязък небе, опънат между планините. Хубавият летен следобед не бе превалил, а слънцето вече се тулеше зад отвесните ребра на черногорските Алпи, осеяни с проскубани дървета. Морето, сутринта така синьо навътре, бе покрито с тъмни сенки в този дълъг лъкатушен фиорд, зейнал изненадващо в хълбока на Балканите. Снижените прибрани очертания на къщите, благодатната откритост на гледката бяха славянски, но глухата ярост на багрите, горделивата голота на небето говореха още за Изтока и за Исляма. Повечето пътници вече се намираха на кея и ръкомахаха сред облечените в бяло митничари и снажните войници с ръбати щикове, красиви като небесни покровители на войската. Гръцкият археолог, египетският паша и френският инженер бяха останали на горната палуба. Пред инженера имаше чаша бира, пашата пиеше уиски, а археологът се разхлаждаше с цитронада.

— Тукашните места ме възбуждат — каза инженерът. — Това пристанище, Котор, и дубровнишкото са всъщност единственият средиземноморски излаз на огромната славянска шир, простряна от Балканите до Урал, неразчленена с променливите прегради на европейската карта, упорито обърнала гръб на морето, което прониква в нея единствено през оплетените подстъпи на Каспий, Балтика, Понт Евксинус или далматинския бряг. И в този просторен човешки континент безкрайната пъстрота на расите не нарушава загадъчната цялост на общността, както многообразието на вълните не унищожава величавата монотонност на морето. Но сега не ме интересуват географията или историята, а Котор. Устието на Катаро, както го наричат… Котор, ето този, който виждаме от палубата на нашия италиански кораб, непокорен и прикътан, с виещия се нагоре към Цетине път, и другия, едва ли много по-див, от славянските предания и песни. Котор неверният, останал някога под игото на арнаутските агаряни — не винаги, както разбирате, паша, с добро споменавани в тукашния епос. А вие, Лукиадис, който знаете миналото както чифликчията знае всяко кътче на своя имот, не ще отречете, че сте чували за Марко Кралевити?

— Аз съм археолог — остави чашата си с цитронада гъркът. — Моето знание се ограничава само до дялания камък, а вашите славянски герои дялат по-скоро жива плът. Но от този Марко съм се интересувал, открих следите му твърде далеч от люлката на неговата легенда, в чисто гръцка земя, макар славянската набожност да я е осеяла с доста красиви манастири…

— В Атон — прекъсна го инженерът. — Великанските кости на Крали Марко лежат нейде в тази Света Гора, където нищо не се е променило от средновековието насам, освен може би висотата на душите, и шест хиляди монаси със сплетени коси и дълги бради и днес се молят за душеспасението на благочестивите си покровители, владетелите на Трапезунд, чиято раса без съмнение е погаснала от векове. С какво умиротворение ме изпълва мисълта, че забравата не е така всесилна и вездесъща, както си мислим, че съществува място на света, където една династия от времето на кръстоносците още живее в молитвите на шепа престарели монаси! Ако не се лъжа, Марко загива в бой срещу отоманците нейде из Босна или в хърватските земи, но последното му желание било да го погребат в онзи православен Синай и една ладия успяла да пренесе тялото му, въпреки клопките на източното море и хайките на турските галери. Красива история, която не зная защо ми напомня за последното пътуване на Артур…

И Западът, разбира се, има герои, но те изглеждат задушени в своите брони от принципи, както средновековните рицари в железните си доспехи: този див славянин ни показва героя в голотата му. Турците, срещу които воювал Марко, вероятно са имали усещането, че отгоре им се стоварва планински дъб. Както вече ви казах, по онова време Черна гора е владение на Исляма: сръбските чети били твърде малобройни, за да оспорват на обрязаните Черните планини, чието име носят тези краища. Марко Кралевити скришом се уговарял из неверническите земи с потурчени на очи християни, с роптаещи управници, със заплашени от немилост и смърт паши; от ден на ден нараствала нуждата да говори със своите хора на четири очи. Но високият бой му пречел да се промъкне във вража земя, предрешен като просяк, сляп свирач или (въпреки хубостта си) като жена, понеже всеки би разпознал безкрайно дългата му сянка.