Маргьорит Юрсенар: Усмивката на Марко

Не можел и да доплава с лодка до някой пущинак на брега, защото безчет пъдари, потулени из скалите, изправяли срещу него, самотния, вездесъщото си неуморно присъствие. Но там, където лодката не може да мине незабелязана, един умел плувец лесно се промушва и само на рибите е знаен пътят му през бездната. Марко омагьосвал вълните, той плувал толкова добре, колкото и Одисей, древният му съсед от Итака. Омагьосвал и жените — обърканите морски пътеки често го отвеждали в Котор, в подножието на една проядена от червеите дървена къща, която стенела под напора на вълните. Там вдовицата на Шкодренския паша прекарвала нощите си в сънища за Марко, а дните — в очакване да дойде. Разтривала с масло вледенената му от меките милувки на морето снага, скришом от слугините го топлела в постелята си, уреждала нощните срещи с неговите съучастници и помагачи. На зазоряване слизала в пустата още готварницата да извади от фурната любимите му гозби. Той търпял натежалите й гърди и налетите кълки, сключените посред челото вежди и алчната й подозрителна любов на зряла жена; сдържал яда си, когато тя плюела зад гърба му, щом коленичел да се прекръсти. Една нощ, преди да тръгне с плуване за Дубровник, вдовицата слязла както винаги да му сготви. Задавена от сълзи, този път прегорила в огнището ярето. Марко бил пил, търпението му залепнало за празното дъно на стомната. Сграбчил косите й с омазнени пръсти и изкрещял:

— Дяволска кучко, със стогодишна коза ли ще ме храниш?

— Съвсем крехко беше ярето — отвърнала вдовицата.

— Най-малкото от цялото стадо.

— Жилаво е като тебе, вещице, и като теб смърди — не мирясвал пияният млад християнин. — В един казан да врите долу в пъкъла!

И с един ритник запратил тавата през отворения й прозорец в морето.

Вдовицата, без дума да каже, измила лойта от дюшемето, измила и подпухналите си очи. Ласките й си останали все така горещи, а на съмване, когато северният вятър разбъркал вълните в лимана, тя смирено зауговаряла Марко да остане. Той склонил, в жегата по пладне легнал да спи. Докато се протягал лениво след дрямката пред прозореца, скрит от чужди очи зад резбованите капаци, погледът му уловил блясък на ятаган: турска потеря обграждала къщата, завардвала всички врати. Марко изхвърчал на надвисналия високо, високо над морето чардак: бесните вълни блъскали с гръмотевичен грохот скалите отдолу. Марко раздрал ризата си и скочил надолу с главата във въртопа, където никоя лодка не би посмяла да се впусне. Под него се търкаляли планини, той самият се изтъркулвал под планини. Водени от вдовицата, войниците претърсили цялата къща и не намерили следа от младия великан. Най-сетне разкъсаната риза и издънените пречки на чардака ги упътили по вярната диря — с викове на ярост и разочарование излезли те на брега. Неволно правели крачка назад всеки път, когато някоя побесняла вълна разтърсвала скалата под краката им и във воя на вятъра им се счувал кикотът на Марко, а пръските пяна облепвали като храчки лицата им. Два часа Марко плувал, без да напредне, и враговете му се целили в мяркащата се глава, но вятърът издухвал куршумите и той ту изчезвал, ту пак се появявал сред зелената въртележка. Най-сетне вдовицата завързала здраво шамията си за мекия поясок на един арнаутин, някакъв сръчен рибар заметнал тази копринена примка и изтеглил полузадушения плувец. При ловните хайки в родните си планини Марко често бил виждал зверовете да се преструват на умрели, за да не ги довършат, и сега неволно сторил като тях: младият юнак, когото турците изтеглили на брега, изглеждал вкочанен и леден като тридневен мъртвец. Косите му, жълти от пяната, се виели по хлътналите слепоочия, във вторачените му очи не се оглеждал безкраят на небето и вечерта, гъбясалите от солта устни лепнели върху схванатите челюсти, ръцете му висели отпуснати, под яките мишци не се чувало тупкането на сърцето. Селските първенци се свели над Марко и дългите им бради погъделичкали лицето му, после изправили глави и извикали в един глас:

— Аллах! Толкова живот има в него, колкото в изгнила къртица или в издъхнало псе. Да го хвърлим в морето, то мие всичко нечисто, и да не цапаме земята си с тази леш.

Но злата вдовица заплакала, а после се изсмяла:

— Не ще се остави Марко на една-едничка буря да го удави, не ще се даде на един възел да го удуши. Не е умрял той. Хвърлите ли го в морето, ще омае вълните, както омая мен, клетата, и те ще го отнесат у дома му. Чук донесете и клинци, разпънете това куче, както са разпънали неговия бог, дето този път няма да го отърве, и ще видите, че коленете му ще се сгърчат от болка, а проклетата му уста ще застене.

Читать дальше