Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Впрочем в много отношения мисълта на нашите философи ми се струваше също така ограничена, объркана или безплодна. Три четвърти от интелектуалните ни занимания не са нищо друго освен празни умувания; задавах си въпроса дали тази нарастваща пустота се дължи на спадане на интелектуалното равнище или на нравствен упадък; каквато и да беше причината, умствената посредственост навсякъде вървеше за ръка с учудваща душевна низост. Бях натоварил Херод Атик да наглежда строежа на една водопроводна мрежа в Троада; той се възползува от случая и разхити обществените пари по най-безсрамен начин; когато го повиках да даде отчет за стореното, отговори нахално, че е достатъчно богат и ще покрие липсващите суми; богатството му беше скандално само по себе си. Неотдавна) починалият му баща бе намерил начин да го лиши тихомълком от наследство, правейки щедри дарения на атинските граждани; Херод твърдо отказа да изпълни бащиното си завещание; процесът, който последва, продължава и до днес. В Смирна Полемон, мой някогашен приближен, си позволил да изпъди делегация от римски сенатори, които сметнали, че могат да разчитат на гостоприемството му. Баща ти Антония, най-кроткият човек, се разгневил; накрая държавникът и софистът се сбили; този юмручен бой, недостоен за един бъдещ император, беше двойно по-недостоен за един гръцки философ. Фаворин, това алчно джудже, което бях обсипал с пари и почести, сипеше навсякъде остроумия, чийто герой бях аз. По неговите думи тридесетте командувани от мен легиона били единствените ми силни аргументи във философските спорове, на които суетно съм се отдавал и в които той обикновено се стараел да остави последната дума на императора. Това означаваше, че ме обвинява едновременно в самонадеяност и в глупост, и най-вече, че се перчи с невероятната си подлост. Педантите неизменно се дразнят, когато някой друг познава тясната им дисциплина толкова добре, колкото самите те; всичко предизвикваше злобните им забележки; бях наредил да включат в училищните програми творбите на твърде пренебрегваните Хезиод и Ений; тесногръдите умове незабавно ми приписаха желанието да развенчая Омир и кристалночистия Вергилий, когото, напротив, непрестанно цитирах. Нищо не можеше да се направи с подобни хора.

Ариан стоеше много над тях. Обичах да разговарям с него за всичко. Бе запазил ярък и дълбок спомен за витинския юноша; бях му благодарен, че поставя тази любов, на която бе свидетел, наравно с великите дружби от древността; от време на време говорехме за това и въпреки че не бе изречена никаква лъжа, имах чувството, че нещо фалшиво се прокрадва в думите ни; истината сякаш изчезваше зад възвишените слова. Почти еднакво бях разочарован и от Хабрий; сляпата му привързаност към Антиной бе обич на стар роб към младия му господар, но изцяло завладян от култа към новия си бог, той сякаш бе заличил от паметта си спомена за живия младеж. Черният Евфорион поне беше наблюдавал живота ни по-отблизо. Ариан и Хабрий ми бяха скъпи и ни най-малко не мислех, че стоя по-високо от тези двама честни хора; въпреки това в отделни моменти ми се струваше, че съм единственият, който се старае да държи отворени очите си.

Да, Атина си оставаше красива и аз не съжалявах, че бях подчинил живота си на гръцките принципи. На тях дължим всичко човешко, организирано и смислено у нас. Случваше ми се да си казвам обаче, че някак тромавата сериозност на Рим, неговото чувство за последователност, увлечението му по конкретното са били необходими, за да превърнат в действителност онова, което оставаше само прекрасна идея или красив душевен порив в Гърция. Платон бе написал „Държавата“ И възславил идеята за Справедливостта, но не друг, а ние, поучени от собствените си грешки, се мъчехме да направим от Държавата машина, годна да служи на човека при възможно най-малък риск да бъде премазан от нея. Думата филантропия е гръцка, но нашият законовед Салвий Юлиан и аз самият правехме всичко, за да внесем промяна в окаяното положение на роба. Постоянството, предвидливостта, грижата към подробностите, които уравновесяват и най-дръзките общи идеи, бяха качества, на които ме бе научил Рим. Случваше ми се да откривам дълбоко в себе си и просторните тъжни пейзажи на Вергилий, и неговия забулен в сълзи вечерен здрач; ако се ровех още по-навътре, се натъквах на парещата тъга на Испания и на дивата й необузданост; мислех за капките келтска, иберийска и може би пуническа кръв, които вероятно се бяха влели във вените на римските колони от муниципията в Италика; припомнях си, че баща ми носеше прозвището „Африканеца“. Гърция ми бе помогнала да оценя онези елементи в природата ми, които не бяха гръцки. Същото беше и с Антиной: бях го превърнал в самия символ на тази страна, страстно влюбена в красотата; вероятно щеше да бъде нейният последен бог. И все пак изисканата Персия и дивата Тракия се бяха слели във Витиния с овчарите на древна Аркадия: леко гърбавият му нос напомняше профила на пажовете от двора на Хозрой, а широкото му лице с изпъкнали скули — лицата на тракийските конници, които препускат по бреговете на Босфора и огласят нощта с гърлените си и тъжни песни. Никое определение не беше достатъчно напълно, за да съдържа всичко.