Маргьорит Юрсенар - Мемоарите на Адриан

Същата година завърших преработката на атинската конституция, започната много по-рано. Връщах се, доколкото бе възможно, към древните демократични закони на Клистен. Намаляването на многочислените държавни служители облекчаваше държавните разходи; противопоставих се на откупуването на данъци — разорителна система, която за съжаление все още се практикуваше тук-таме от някои местни администратори. Приблизително по същото време направих дарения в полза на университетите, които помогнаха на Атина да стане отново важен учебен център. Ценителите на красотата, които се бяха стичали в този град преди мен, се бяха задоволили да се възхищават от неговите паметници, без да се вълнуват от нарастващата нищета на жителите му. За разлика от тях направих всичко, каквото можах, за да увелича ресурсите на тази бедна земя. Едно от големите начинания на царуването ми бе осъществено малко преди да отпътувам: свикването на ежегодни събрания в Атина, на които щяха да се разглеждат всички дела на гръцкия свят, възвърна на този скромен и съвършен град неговия ранг на метрополия. Проектът се бе превърнал в действителност чак след щекотливи преговори с останалите градове, които завиждаха на първенството на Атина или хранеха срещу нея отживяла многовековна завист; постепенно обаче разумът и даже въодушевлението надделяха. Първото от тези събрания съвпадна с откриването на Олимпейона; този храм се превръщаше повече от всякога в символ на обновена Гърция.

По този случай в Дионисовия театър се състоя поредица от особено успешни представления: мястото ми, до това на Хиерофанта, бе едва забележимо по-високо; занапред и жрецът на култа към Антиной имаше своето сред знатните и духовенството. Сцената на театъра бе разширена по мое нареждане; украсяваха я нови барелефи; на един от тях моят млад витинец получаваше своеобразно вечно право на гражданство от елевсинските богини. В стадиона, предназначен за Панатенеите и преобразен за няколко часа в приказна гора, организирах лов, в който участвуваха около хиляда диви животни; така за краткото време на празненството възкресих дивия и първобитен град на Иполит, покорен слуга на Диана и на Тезей, другар на Херкулес. Няколко дни след това напуснах Атина. Оттогава не съм се завръщал там.

Административното управление на Италия, предоставено от векове на добрата воля на преторите, никога не е било окончателно систематизирано в закон. „Вечният едикт“, който урежда веднъж за винаги въпросната материя, датира от тази епоха на живота ми; от години бях в писмена връзка със Салвий Юлиан по повод на тези реформи и завръщането ми в Рим ускори тяхното осъществяване. Не ставаше дума да се отнемат гражданските свободи на италийските градове; тъкмо обратното — и в това, и в други отношения бихме спечелили много, ако не им налагаме насила едно изкуствено единство; дори се учудвам, че известни муниции, често пъти по-древни от Рим, така бързо се отричат от своите понякога твърде разумни обичаи, за да заприличат във всяко отношение на столицата. Моята цел беше да намаля множеството противоречия и злоупотреби, които в последна сметка превръщат съдебната процедура в тресавище, където почтените хора не смеят да пристъпят, но което е благодат за злосторниците. Тази дейност изискваше твърде много пътувания из целия полуостров. Няколко пъти отсядах в бившата вила на Цицерон в Байи, купена в началото на моя принципат; провинция Кампания ме интересуваше, защото ми напомняше Гърция. На Адриатическия бряг, в малкия град Адриа, откъдето дедите ми бяха емигрирали за Испания преди близо четири века, бях почетен с най-високите градски отличия; в едно полуразрушено гробище, близо до бурното море, чието име нося, намерих урните на покойниците от моето семейство. Мислено се върнах към тези хора, за които не знаех почти нищо, от които бях произлязъл и чиято раса угасваше с мен.

В Рим работеха над разширението на моя колосален мавзолей, чийто план бе умело преработен от Декриан; изграждането му продължава и днес. Идеята за кръгообразни галерии и за спускащи се към подземни зали ходове бе заимствувана от Египет; моят замисъл беше да създам дворец на смъртта, който да не бъде предназначен само за мен и непосредствените ми наследници, но където ще почиват също бъдещите императори, от които ни делят редица векове; така още неродени владетели вече имаха определено място в моя мавзолей. Заех се да украся празната гробница, издигната на Марсово поле в памет на Антиной; плоскодънна лодка бе докарала от Александрия голям брой обелиски и сфинксове за тази цел. Нов проект завладя за дълго време съзнанието ми и още не е престанал да ме занимава: построяването на Одеон — образцова библиотека, съоръжена с лекционни зали и помещения за събрания, която да стане център на гръцката култура в Рим. Тя няма да бъде така великолепна, както новата библиотека в Ефес, построена три или четири години преди това, нито така изискана и елегантна както атинската библиотека. Смятам поне да съперничи, ако не бъде равностойна, на александрийския Музей; бъдещото й развитие ще бъде твоя грижа. Докато работех над плановете, често си спомнях прекрасния надпис, поставен от Плотина над входа на библиотеката, изградена по Нейно нареждане посред Траяновия форум: „Лечебница за душата“.